Майк Резник - Раят

Започнах да нося пистолет вкъщи и всяка вечер затварях дигитата ни в заграждение от бодливи храсти. Даниел бе в района на планините Юпитер и помагаше на полицията да намери главния щаб на калакалите, а Томас, Джесика и аз се грижехме за фермата.

Една вечер, след като привърших вечерята, усетих силен дим. Погледнах навън и видях, че горят пристройките, а дигита бягаха навсякъде.

Внезапно Бил дотича до вратата.

— Това са калакалите! — извика той. — Запалиха хамбара!

— Твоите хора добре ли са? — попитах, докато проверявах оръжието си.

— Да — задъхано отвърна той и добави загрижено: — Но не можах да намеря господаря Томас и господарката Джесика. С вас ли са?

Извиках ги, не чух отговор и се втурнах навън да ги търся.

Миг по-късно двама богоди, които причакваха под прозорците, ме сграбчиха и обезоръжиха, а Бил се приближи с огромна кама в ръка.

— Съжалявам, че трябва да направя това, господарю — каза искрено той, докато други пет-шест богоди палеха къщата ми.

— Къде са децата ми? — извиках, напразно опитвайки да се освободя.

— Всички освен господаря Даниел са мъртви — отвърна Бил. — Дори и господарят Калеб.

— Калеб? — повторих. — Но той защитаваше Буко Пепон в съда!

— Знам — съгласи се със съжаление той и посочи към оградата, където бяха окачили отсечената глава на Калеб. Мъртвите му очи се взираха в мен през облак от насекоми.

Погледнах главата на сина си и едва се сдържах да не повърна.

— Защо? — измънках неразбираемо. — Винаги сме се отнасяли добре към вас, а Калеб беше толкова твой син, колкото и мой. Защо го направихте?

— Защото ако позволим на хора като господаря Калеб да живеят, всички ще кажат: „О, те убиват само онези хора, които са се отнасяли лошо с тях.“ Но ако убием и хора като вас, господаря Калеб и господарката Кристина, ще разберат, че го правим, за да възстановим правото върху родината си, а не от лична омраза. Съжалявам, но е много важно да умират и добри хора, не само лоши.

— Това е лудост! — извиках шокиран. — Избивате единствените хора, които могат да се помирят с вас!

— Прекалено много говорите! — каза единият от дигитата и преди да разбера какво прави, бръкна в устата ми, измъкна езика ми и го отряза.

Толкова много кръв бликна от устата ми, та си помислих, че ще умра в същия миг, но изведнъж Бил издаде кратка команда и всички се разбягаха. Оказа се, че полицейски патрул забелязал пламъците и се втурнали във фермата с извадени оръжия.

Убиха Бил и осем от другите богоди, успяха да ме запазят жив и да ме транспортират до болницата в Беренджи.

Пуснаха ме месец по-късно и се върнах във фермата. Намерих само скелета на опожарената къща и овъглените тела на Томас и Джесика. Главата на Калеб не беше на оградата и въпреки че я търсих почти половин ден, не успях да я намеря.

Напуснахме Пепони на следващия ден. Убиха Даниел година по-късно, докато той, Уилкс и други преследвали военна група от калакали в планините. Съпругата на Томас се омъжи отново и се премести на Деклан IV. Вече сме изгубили връзка с нея.

Преди обичах планетата. Мислех, че мога да изградя живот и семейство там, но сгреших. Надявах се, че ще намерим общ език с дигитата, но на Пепони няма място за разумни хора.

Ако бях на ваше място, млади човече, щях да се придържам само към живота на хора като Аугуст Хардуик и Риса Грийн. Техните истории са доста по-приятни от нашата.

Преминах през красиво и старателно поддържания парк, по криволичещи пътеки и извити мостчета и стигнах до Уилкс, който седеше сам на една пейка.

— Надявам се, че нямате нищо против срещата ни тук, в парка — посрещна ме той.

— Радвам се, че се съгласихте да говорите с мен — отвърнах. — Имам чувството, че се натрапих.

— Глупости — сопна се той. — Не съм много зает тези дни. Кога трябва да се връщате при Аманда?

— Каза ми, че ще обядваме заедно.

Той погледна часовника си, примигвайки от отразената в стъклото му слънчева светлина.

— Е, това ни дава час и половина. Дотогава трябва да научите каквото ви интересува… Искам да ви кажа, че не е нещо лично; от времето на Кризата не каня вкъщи никого, когото не познавам.

— Не е нужно да се извинявате. — Седнах до него и съжалих, че нямам трохички да нахраня птиците, които смело се перчеха покрай пейката.

— Не се извинявах — раздразнено каза той. — Обяснявах.

— Кризата сякаш е променила всеки, който я е преживял — отбелязох.

— Виж как нарязват семейството и приятелите ти на парчета и ти гарантирам, че вече няма да си същият.