Майк Резник - Инферно

При това положение остава да си зададем въпроса: защо никой не дръзна да се изправи срещу него? Не знам. Ясно ми е само, че здраво се е окопал и че армията му е вярна. Единственият начин да бъде отстранен, който ми идва на ум, е революцията. Никоя друга планета няма да се намеси във вътрешните ни работи само за да предотврати някой нелеп опит от страна на Бариоки да нападне съседите си — а той не е забравил какво се случи на Лабу, когато го направи. Затова си мисля, че ако падне, заслугата ще бъде на Сибо Душу или Кракана и на никого другиго. Единият е вярно куче на Лабу, което се е показало некадърно да поведе корабите му в битката, освен това няма никакъв опит във войната на самата планета. А другият е учител с шепа деца вместо войници.

После, дори някой от двамата да успее да свали Бариоки, съвсем не съм убеден, че това ще подобри положението ни. Ние нямаме никакво желание да ни управлява вярното кученце на Лабу, на което като нищо би хрумнало да повика господаря си от Домар. А Кракана е прекалено краен и гледа на децата само като на пушечно месо.

Все по-често се улавям, че мисля за деня, когато за пръв път стъпих на Фалигор. Тогава той беше прекрасна, тиха и многообещаваща планета и аз и досега се питам: нима от самото начало е било предопределено да се превърне в костница? Дали с нашата намеса само ускорихме процеса или го предизвикахме? Ако бяхме оставили този свят да следва собствения си път, ако и днес Боби раздаваше правосъдие в праха пред мумифицираните си предци, нямаше ли да бъде по-добре? Нямаше ли тогава Гама Лабу да избива по двама-трима от съплеменниците си, вместо да ги изтребва със стотици и хиляди?

Къде да търсим вината — в тях самите или в моите блянове?

Направих всичко възможно да убедя сам себе си, че случилото се е било неизбежно. И сигурно е така… с едно изключение. Не беше неизбежно идването ни тук и опитът ни да превърнем планетата в рай. Никъде в Книгата на съдбата не пише, че Артър Картрайт е трябвало да натрапи ценностите си на един мирен, щастлив народ, който нито е подозирал, нито го е било грижа, че някъде има такава личност. До деня, когато той реши да прекрои обществото му според своята утопична представа.

Ще ми се да бях религиозен, защото имам нужда да поискам прошка, а не мога да погледна язоните в очите и да ги помоля да ми простят.

Когато Уилиам Бариоки се разсърдеше, за разлика от своя предшественик той не хвърляше гръм и мълнии и не жадуваше за кръв, а ставаше още по тих, по-хладен и резервиран отвсякога. В такива случаи никога не повишаваше глас и не губеше самообладание, но тежко на онзи язон, който беше предизвикал гнева му.

Бариоки свика кабинета си посред нощ и когато пристигна и последният му министър, разтревожен и с оглупял поглед — защото се знаеше, че някои членове на правителството вече са били екзекутирани за неспазване на закона (така, както президентът го разбираше), — той се изправи пред тях и размаха лист хартия.

— Току-що научих, че Републиката е спряла всички помощи за Фалигор — хладно и премерено изрече Бариоки. — Тя е наредила на всичките си кораби да се въздържат от кацане тук и няма да позволи кораб на Фалигор да кацне на някоя от нейните планети.

— Каква е причината да изменят на нашето приятелство и добрата воля? — попита един от помощниците му, убеден, че президентът всеки момент ще им съобщи, но държеше пръв да изрази негодуването си.

— Оттам твърдят, че разполагат със списък на 623 документирани нарушения на правата на гражданите — язони и къртици, и обвиняват правителството в злоупотреба с паричните фондове.

Това разтревожи членовете на правителството. Логичната реакция беше да подскочат от възмущение и да отричат упорито тези твърдения. Всички обаче знаеха, че те са верни и дори силно смекчени, затова министрите останаха кротко по местата си, очаквайки какво ще каже нататък президентът.

— Тези обвинения са отправени и документирани от Джеймс Кракана — продължи Бариоки. Той говореше много бавно и тихо, но в пълната тишина всички го чуваха прекрасно. — Този учител и парцаливата му сган вече не са просто дразнител, а сериозна заплаха за нашето правителство. — Президентът млъкна и огледа последователно всеки един от присъстващите. — Искам Кракана мъртъв, а поддръжниците му избити или натикани в затвора най-късно до месец. Няма да приема никакви извинения. Оставям подробностите на вас и най-настоятелно ви съветвам да не ме разочаровате.