Майк Резник - Инферно

Той се изправи и се протегна, после се отдалечи и легна на пода в по-тъмната част на залата.

Бедоус усети, че клепачите й натежават — не беше спала близо четиридесет часа, и затвори очи. Можеше да дремне час, час и половина. Така щеше да се ободри и да бъде на линия, когато стане опасно. Да, час и половина щяха да свършат работа, хайде, нека да са два…

Стреснаха я бръмченето на лазерни пушки и предсмъртните викове на простреляните лодинити. Маккрей стоеше над един от похитителите, чиято глава беше извита под невъзможен ъгъл, а още един мъж и две жени тъкмо довършваха други трима от лодинитите. В този миг през прозорците нахлуха въоръжени мъже, през двете врати се втурнаха лодинити, стреляйки в движение. В полумрака на стаята язони гърмяха напосоки, заложниците пищяха, а стаята напомняше за градинско увеселение с пръскащи се във въздуха фойерверки.

Малко момченце изтича през залата, като пищеше и викаше майка си. Бедоус скочи да му прегради пътя. Внезапно пареща болка прониза коляното й кракът й се подгъна под нея. Тя се претърколи и се насочи пълзешком към детето, но коляното й докосна пода и болката я накара да изпищи. Опита се да пропълзи до стената, ала усети изгарящото парване на лазерен лъч по рамото, отново изкрещя и замря с широко отворени очи.

Безумието около нея продължаваше вече четири-пет минути, когато внезапно прозвуча мъжки глас:

— Районът е обезопасен!

Запалиха лампите и петдесетина въоръжени мъже и жени започнаха да обхождат залата. Пет-шест души проверяваха дали прострените на пода лодинити и язони наистина са мъртви, а останалите помагаха на заложниците да се изправят на крака. Бедоус беше от четиримата, които не бяха в състояние да станат. Миг по-късно се появи докторът, прегледа я и превърза раната, доколкото условията му позволяваха.

— Е? — попита Маккрей, който се беше приближил до тях.

Докторът поклати глава.

— Коляното й е раздробено, а лявото й рамо е сериозно обгорено.

— Ще оживее ли?

— Артерията й е прекъсната. Изгубила е много кръв. Има нужда от кръвопреливане, при това дяволски бързо.

— А останалите трима?

— Двамата могат да се местят, а третият едва ли ще изкара и час.

— Добре — каза Маккрей. — Ще погледна картата.

— Трябва да ме вземете! — изфъфли Бедоус.

— Няма да издържите — Маккрей разглеждаше картата, която някой му подаде. — Ще ви оставим в някоя болница на път за корабите.

— Ще рискувам — изпъшка Бедоус. — Само ме отведете оттук!

— Вие вече изпадате в шок — намеси се докторът и й инжектира нещо в ръката. — Лежете кротко и се опитайте да се отпуснете.

— Той ще ме убие!

— И с пръст няма да ви пипне — увери я Маккрей. — Повярвайте ми!

Тя понечи да попита защо трябва да му вярва за каквото и да било, още повече когато се отнася за живота й, но таванът над главата й се залюля и всичко потъна в мрак.

До ушите й достигнаха гласове — някои по-близки, други по-отдалеч, но не говореха на нея. Тогава усети, че слънцето грее право в лицето й, и извърна глава.

— Мисля, че идва на себе си — произнесе някой. — Сюзън?

— Махайте се! — проломоти Бедоус.

— Сюзън, аз съм, Артър. Отвори очи.

Бедоус се опита да хване възглавницата и да я сложи на главата си, но от движението жестока болка прониза ръката й. Някой изпищя. Трябваше й време, за да осъзнае, че писъкът е нейният.

— Добре дошла обратно при нас — обади се друг глас. — По едно време си мислех, че ще ви загубим.

Тя отвори очи, примижа от ярката слънчева светлина в стаята и постепенно всичко си дойде на мястото.

Артър Картрайт седеше на стол до леглото й, а Антон Маккрей се облягаше лениво на бялата стена.

— Къде съм? — попита тя.

— В мемориалната болница „Борис Петрович“ в Рем — отвърна Маккрей. — Спомняте ли си как попаднахте тук?

Тя отново затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Спомням си спасителната акция, после всичко ми се губи… Чакайте! Помня, че в бъркотията ме улучиха. Май че в рамото.

— Рамото ви беше най-малкият проблем.

— Коляното ми! — възкликна тя, после се намръщи. — Не усещам нищо там.

— Щях да се учудя, ако усещахте — каза Маккрей. — Поръчахме ви чисто ново, първо качество.

— Ампутирали са ми крака? — ужасена изрече тя.

— Нямаше как. Дори и да успееха да възстановят коляното, кракът се държеше само на няколко мускулни влакна. Нямаше никакъв начин да се възстанови кръвообращението.

— Съжалявам, Сюзън — намеси се Картрайт. — Изгубила си огромно количество кръв. Лекарите бяха по-загрижени да спасят живота ти.