Майк Резник - Инферно

Тя поклати глава.

— Не ме е грижа дали думите ми ще излязат от кабинета ви. Истината е очевидна — и вие, и аз, и Артър Картрайт знаем, че той няма да използва сила срещу вас.

— Какво тогава искате да ми кажете?

Бедоус отново се замисли дали да не премълчи, но в крайна сметка реши — да става каквото ще.

— Няма съмнение, че решението за общопланетно ръководство ще бъде подложено на гласуване.

— Разбира се.

— И всички ще гласуват единодушно „за“.

— Предполагам.

— Първата ви работа ще бъде да изберете общопланетно правителство — продължи тя. — И, предполагам, вие ще се кандидатирате за президент.

— Така смятам да направя.

— Ако има и най-малката вероятност Уилям Бариоки да излезе като ваш съперник на изборите — погледна го тя право в очите, — според мен трябва да направите всичко възможно да не се стигне дотам.

— Това звучи направо зловещо — отново се развесели Боби. — Ще ми обясните ли как да разбирам това „всичко възможно“?

— Не, ваше величество. Просто най-настоятелно ви съветвам.

Боби се изправи, давайки й да разбере, че аудиенцията е приключила.

— Аз съм действащият президент на Фалигор, наследник на триста ситати — напомни й той, докато я изпращаше до богато украсената врата на кабинета си. — Уилям Бариоки е само един ризали, на когото се спрях, преследвайки политическите си цели… Благодаря ви все пак за загрижеността. Когато минат изборите, няма да забравя кои са ми били приятели.

— Надявам се да не забравите кои са ви врагове, преди да са се състояли изборите — искрено заяви Бедоус.

Изборите се състояха двадесет и два месеца по-късно.

Народът на Фалигор, както се и очакваше, гласува единодушно за самоуправление.

Въпреки съпротивата на Комитета по картография — или може би именно благодарение на нея — за президент беше избран Уилям Бариоки, който победи Робърт Август Тантрам II с петдесет и три процента срещу четиридесет и седем. Като жест на добра воля и единомислие победителят създаде за победения длъжността министър-председател.

А Сюзън Бедоус отправи дълъг поглед към покритите с трева хълмисти равнини навън и към далечните, обвити в мъгла Небесни хълмове, и си каза, че е време да се сбогува с Диаманта на Външната граница и да се върне в Републиката.

Бродиш из улиците, подминаваш развалините на печално известното Държавно научно управление, а въздухът е наситен тежката миризма на смъртта. Виждаш зелената равнина между обгорените силуети на две къщи, простираща се чак до така наречените Небесни хълмове, и се питаш дали е останало поне едно живо същество, докъдето поглед стига.

Трудно е да повярваш, че някога Джони Рамзи е скитал из тези равнини и е преследвал животни за Музея по естествена история на Делурос VIII, че университетът „Сабаре“ се е смятал за най-доброто средище на науките на Външната граница, че само на петдесетина метра от мястото, където си застанал, хора, язони и къртици са живели и работили мирно и спокойно заедно.

О, слушал си разказите, чел си заглавията във вестниците, гледал си холограмите на клането… Но всичко това е било за някакъв неправдоподобно далечен полудял свят. То не те е засягало. А сега си тук и колкото и да се мъчиш, все не можеш да разбереш как се е стигнало дотам.

Никой ли не е усетил какво назрява? Не са ли се надигнали гласове на протест? И ако язоните не ги е било грижа, къде са били хилядите хора, избрали този свят за свой дом? Нима не е имало ден, час, та дори миг, в който някой от тях да се е изправил с вик: „Стига! Спрете дотук!“

И къде беше Републиката при това пропадане в ада? Тя откри този свят, даде образование на народа му, научи го да обработва земята, да разработва мините и да търгува, въведе го в сложното изкуство на управлението. Как е възможно просто да обърне гръб и да дава вид, че нищо не е станало? Много въпроси — и всичките сериозни. Но има един, към който се връщаш отново и отново: как е започнало всичко това?…

Проблемите започнаха още от самото начало.

Император Боби беше построил достатъчно сгради в Ромул за нуждите на правителството, така че Уилям Бариоки предпочете направо да си присвои града, вместо да строи нова столица. Месец след изборите операта беше превърната в Парламент, театърът — във Върховен съд, двата най-големи хотела — в правителствени канцеларии, а къщата на Боби стана резиденция на новия президент.