Анди Ремик - Спирала

Картър закрачи по тежките килими, наслаждаваше се на усещането под босите си крака. Хвърли още една цепеница в камината и шоколаденокафявият лабрадор Самсън се надигна от луксозната си кошница, наклони глава на една страна и тихо изскимтя.

— Наистина ме обича. — Картър се усмихна и му намигна. Самсън отпусна глава, изсумтя и затвори големите си очи.

Картър отвори външната врата с дистанционното и се отпусна в мекото канапе с чаша червено вино в ръка.

Чу я как изтупва снега от ботушите и проклина времето, мястото и най-вече него самия. Усмихна се кисело, разклати виното и се вгледа в меките му дълбини, докато жената изкачваше каменните стъпала към вратата.

— Тук ли си?

Картър вдигна ръка и изви глава над облегалката на дивана.

— Виновен съм, Натс. Как я караш?

— Наташа, а не Натс, задник такъв.

— Брей, колко била докачлива. Вино?

— Какво е?

— Червено. Май някакво италианско. Има ли значение?

— Има значение, Картър. Защо си се преместил тук, по дяволите?

— Тук ми харесва.

— На гъза на географията!

— Точно затова ми харесва. Градовете са пълни с военни. А след лондонските бунтове вкараха и Правосъдните войски — ПВ8. — Картър поклати глава. — Не бих нарекъл всичко това приятна обстановка, подходяща за отпускане и дълъг живот.

Наташа късо се изсмя и огледа помещението.

— Не мога да повярвам, че нямаш дори кола.

— Че за какво ми е? — Картър се намръщи. — Имам всичко, от което се нуждая . Точно тук.

Наташа спря, пое дълбоко дъх и започна мислено да брои, за да се овладее. Свали шала и ръкавиците, затвори за миг очи и метна скъпото си кожено палто на един фотьойл.

— Мразя Шотландия.

— Тук съм израснал — меко каза Картър и пресуши чашата си на един дъх. — Тук съм се родил. Тази страна има характер, сила и самота. Сигурна ли си, че не искаш да пробваш виното, малка навъсена изкусителко?

— Май ще предпочета уиски.

Докато отваряше гарафата с „Лагавълин“ и наливаше две щедри дози, Картър наблюдаваше стройната атлетична фигура на Наташа. Облиза устни и си припомни по-добрите времена — дългите нощи и още по-дългите дни, любенето на същия този под, смеха, разговорите, питиетата…

Подаде й чашата. Тя прекара пръсти през мократа си от снега къса черна коса и я остави да стърчи във всички посоки — знаеше, че това му харесва. Той се усмихна, изпълнен с очакване, пресуши малцовото уиски и хвърли кристалната чаша в огъня — тя се пръсна на парчета. За миг пламъците станаха още по-ярки.

— Винаги си прекалявал с драматичните ефекти — навъсено отбеляза Наташа, загледана в питието си. Премести се по-близо до огъня: въртеше чашата си в ръка, явно потънала в мисли.

— Какво искаш? — попита той, след като най-сетне проумя, че тя няма да наруши сама мълчанието.

Огънят пращеше и Картър започна да се чуди дали го е чула.

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Мина повече от година — въздъхна Картър. — Още ли работиш за онези търговци на роби от Спиралата?

— Естествено. Ролята ни става все по-значителна с всеки ден. — Тя се усмихна. — Имаме работа за теб.

— А! — Картър въздъхна, стана и отиде до прозореца. Снегът валеше гъсто и бързо, през снежинките в далечината можеха да се различат върховете на Бен Макдуй — сиво-сини, стръмни, въодушевяващи. Вятърът виеше и въпреки горящата камина Картър потрепери. Бодна го разочарование при мисълта, че не може да види замръзналото езеро.

— За соло изпълнение ли става дума, или за работа с някоя ударна група?

— Соло. Охрана.

— Вече приключих със Спиралата — почти прошепна Картър, обърна се и загледа Наташа изпод тежко спуснатите си клепачи. В съзнанието му проблясваха образи от събития, които би предпочел да забрави, кошмари, които никога не би пожелал да преживее отново. Тя стана плавно и грациозно, пристъпи към него, прегърна го през раменете и малко се наведе, за да го погледне в очите.

— Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.

— Винаги е важно — горчиво отбеляза Картър.

— Нещата стават все по-зле — прошепна Наташа. — Светът се променя, Картър, а ти се криеш тук, мамка му…

Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7… имаше правото да живее и почива както му харесва…

Пое дълбоко дъх.

— Виж, аз искам да го направиш — каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът — мек и подканващ.