Анди Ремик - Спирала

Обутите му в тежките кубинки крака бъхтеха пода, през ума му прелитаха плановете на платформата — коридори, рампи, кранове, сондажната кула… всичко обаче бе размазано и Скот спря, затаи дъх и хвърли бърз поглед назад. Пристъпи странично през прага и зачака. Дишането му се успокои, професионализмът му го запрати в…

Реалността.

Нищо, никакви признаци на преследване, а…

Фигурата се плъзна пред него, насочила вниманието си някъде нагоре, и по-скоро го усети, отколкото го видя. Намиращата се само на сантиметри от вдигнатото дуло глава рязко се завъртя наляво и Скот се озова срещу две ярки бакърени очи…

Дръпна спусъка.

Светът сякаш експлодира — стърлингът затрещя в тесния коридор. Убиецът се сплеска на стената, натъпкан с цял пълнител куршуми, от ударите им тялото му стоеше право, танцуваше и се гърчеше. Накрая ударникът изцъка на празно и светът се изпълни с внезапна отекваща тишина. Скот бръкна за нов пълнител с покритите си със слуз ръкавици, мъчеше се да не гледа станалия на каша мозък по ръцете си и да не се задуши от барутните газове, изпълващи носа и гърлото му.

Трупът се плъзна на палубата в хлъзгавата локва на собствената си кръв.

Новият пълнител влезе с щракане в гнездото и Скот се огледа наляво и надясно; дишаше бавно и тежко през изпръсканите си с кръв устни. Ушите му звъняха от оглушителната стрелба в тесния метален коридор.

„Какво става, мамка му?“

Прекрачи предпазливо тялото и тръгна към стълбите. Вкопчи се в перилото и се заизкачва към нощта, отваряше си очите на четири. Вятърът бе донесъл буреносни облаци. Горе не се виждаше нищо освен мрак, набразден от диагоналните струи на плющящия дъжд. Внимателно, напрегнал до последно всичките си сетива, Скот измъкна ЕКуба си, завъртя го и стартира сигнала за тревога. Но вместо да примигне както обикновено, устройството не реагира. Скот го зяпна невярващо. През всичките му години в Спиралата машинката не му бе изневерявала нито веднъж.

— Мамка ти.

Отново облиза устни. Успокой се , прошепна глас в ума му. Съсредоточи се.

Владимир. Скот знаеше, че трябва да стигне до руснака. Трябваше да го пази. Да го спаси. Да се измъкнат двамата от това мрачно ръждясало гробище.

Единственото средство за бягство бяха катерите, завързани на понтона от другата страна на платформата. Но най-важният въпрос сега бе колко са убийците ?

Един? Пет?

Бяха видели сметката на седмина членове на ударната група. Трябваше да са повече от един. Трябваше . Което означаваше…

Че играта още не е свършила.

Скот надникна през ръба. Оттук платформата приличаше на покрито с нитове уродливо чудовище, хлъзгаво като черно стъкло, проснало се чак до хоризонта. Той погледна към рампата в края, която сякаш се спускаше в нищото.

Не беше далеч.

Но не далеч винаги е прекалено далеч , когато куршумите се забиват под петите ти.

И сега какво? Спринт или чакане?

Закатери се, после клекна на платформата; иглите на дъжда се впиваха в него, вятърът виеше сред хаоса на мислите му, проникваше през плътната военна униформа и го дращеше с ледените си пръсти. Очите му проследяваха всеки контур, който можеше да се види на слабата светлина. Огледа всяка възможна позиция за стрелба. Опита се да реши къде е най-добре да организира засада…

Ако можеше да се промъкне до левия борд на платформата, каютата на Владимир нямаше да е далеч: само няколко стъпки, и — дано! — шибанякът щеше да е там, да го чака, готов да се втурне към спасителните катери… Скот кимна. Цялото му същество жадуваше за поредната доза никотин.

Инстинктът, не друго, го накара да замръзне.

Ето го. Най-ужасния му кошмар.

Студен метал, притиснат в тила му.

— Не — прошепна той.

Понечи да се обърне, но предупредителното смушкване го спря. Той бавно приклекна и остави автомата на палубата.

— Мърдай.

Закрачи… всичко пред него беше размазано. Осъзна, че плаче. Не от страх — вече нямаше място за страх, а от чисто безсилие и отчаяние. От всички шибани начини да го сгащят, от всичките шибани начини да умре…

Изпращяването отекна глухо сред виещия вятър.

Една отпусната фигура се прекатури през парапета и изчезна в кипящата черна вода.

Две бакърени очи студено наблюдаваха падането й.

Миг по-късно некса го нямаше.

От стоманеносивите облаци над Харбър Бей в Сидни се изсипа същински потоп. Ручейчета се спускаха по покрития с белези от куршуми и шрапнели мост над залива и изчезваха в бездната отдолу, светлините на далечните сгради едва примигваха в мрака. Едната половина на Операта блещукаше като призрак и изглеждаше почти като от сребро през носения от вятъра дъжд, сякаш предизвикваше природните стихии. Но рухналата част, подложена неотдавна на бомбена атака, бе открита за бурята. Операта бе ранена, разкъсана, изоставена. За австралийците тя се бе превърнала в символ, че техният свят окончателно е полудял.