Анди Ремик - Спирала

— Стига игрички! — озъби му се Картър и го удари с приклада на карабината в главата. Зашеметен, Фойхтер рухна на мраморния под. — Защо ме предадоха? Защо се опита да ме убиеш в Германия?

Мълчание.

Фойхтер гледаше пода.

Картър коленичи до главата му — бе свързана с мрамора с тънка струя кръв и слюнка. Фойхтер се ухили и му показа големите си зъби.

Изплю се, после бавно седна.

— Никога няма да разбереш, дребно човече. Никога .

— Ами обясни ми тогава.

— С колко време разполагаш?

— С колкото е нужно.

— Грешен отговор. Имаш точно четиринадесет минути и… — Фойхтер погледна напуканото стъкло на ролекса си — петнадесет секунди. След това химическите експлозиви ще направят шоу с фойерверки право в тъпия ти любопитен задник.

— Лъжеш — каза Картър.

— Защо да те лъжа? Можеш да провериш.

— Картър — обади се Наташа. — Вярно е, по-добре да се омитаме оттук.

— Не и без отговори — каза Картър. — А щом са експлозиви, значи ще можем да ги обезвредим. Няма взривно устройство, с което да не съм успял да се справя. Защо мислиш, съм бил в шибаните ударни групи, Фойхтер?

— Ами пробвай се — тихо каза Фойхтер. — Тук няма обезвреждащ механизъм. Спираш захранването и всичко гръмва. Няма втори шанс, няма авариен изход.

— Къде е управлението?

Фойхтер не отговори.

Картър пъхна дулото на карабината под брадичката му, след което го свали към чатала му.

— Да си виждал човек с отнесен хуй? Зная, че остават само четиринадесет минути, но колко блажени и интензивни ще са… ще ти се сторят цяла вечност, повярвай ми…

Фойхтер преглътна сухо.

— Ей там. В основата на централната колона, в малката черна кутия.

Думите му бяха изпълнени с болка — и с ужас. Но в тях се долавяше и триумф — върховен и окончателен триумф. Вярваше, че е спечелил — независимо какво го сполети, независимо през каква болка ще премине.

И Картър, и Наташа оцениха това.

Картър отиде до колоната, коленичи и отвори черната кутия. Числата примигнаха. Нямаше обратно броене — но пък и защо трябваше да има? Онзи, който беше включил машината, вече знаеше рисковете и сроковете…

Огледа окабеляването. Беше влудяващо сложно. Взривът се управляваше от процесор. Почеса се по четината.

— Мамка му! Мамка му мръсна!

Платки с първична, вторична и обезопасяваща двоична защита. Главният детонатор бе невероятно сложен. Ако разполагаше с два-три часа и някакво високотехнологично оборудване, може би щеше да има някакъв шанс…

Но само за няколко минути…

И най-лошото…

Фойхтер го знаеше. Знаеше, че го е поставил в безизходица.

Върна се при двамата и погледна Наташа. И тя, и Фойхтер видяха изражението му. Не беше мил поглед; не криеше нещо, което би могло да се нарече „братска любов“.

Застана пред Фойхтер.

— Протегни ръка.

— Картър, с това няма да постигнеш нищо.

— Протегни ръка, казах.

Фойхтер се подчини. Дулото на карабината опря дланта му.

— Без шегички и увъртания. Просто отговори на въпросите ми. Първо, защо се опита да ме убиеш?

Погледите им се срещнаха.

— Сложно е.

Куршумът мина през дланта на Фойхтер и изтърбуши канапето. Фойхтер сграбчи ранената си ръка и се присви. Кръвта му шурна по плочките.

— Ти си луд бе! — Гласът му бе скочил с една октава нагоре.

Картър опря дулото в рамото му.

— Грешен отговор. Повтарям: защо се опита да ме убиеш?

— Оказа се на неподходящото място в неподходящ момент. Нещата се развиваха бързо, движехме се напред с голяма скорост и трябваше да очистим част от опозицията, преди дори да разбере , че е опозиция. — Фойхтер го погледна в очите. — Ти си един от най-добрите, Картър. Именно затова бе избран да умреш.

— Значи си от онази отцепническа група в Спиралата? Защо правите това?

— Спиралата? — Фойхтер се разсмя, но смехът му бе изпълнен и с болка. — Спиралата ? Тъпак нещастен! Единственото нещо, което има общо със Спиралата, е това колко слаба е станала тя… шибани кучи синове, специализирали се в лизането на политически задници… държаха света в ръцете си, а не знаеха какво да правят с него.

Разсмя се отново, лигавеше се.

Картър пребледня. Прехапа устна и хвърли бърз поглед към Наташа, след което смушка Фойхтер с карабината.

— За кого работиш?

— За себе си.

— А процесорът? QIII? Къде е неговото място във всичко това?

— Процесорът — мрачно повтори Фойхтер. Главата му бе клюмнала, очите му вече не срещаха изгарящия поглед на Картър. — QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка.