Анди Ремик - Спирала

Нексовете тръгнаха мълчаливо, с пестеливи движения. Фойхтер се огледа нервно.

Защо се притесняваш? — подразни го собствената му параноя. — Навсякъде около теб има въоръжени нексове. Картър не може да припари.

Последва смях. Дълбок, кух, подигравателен смях.

Нексовете се върнаха с кожените чанти. Фойхтер грабна едната и следван от слугите си, тръгна към сградата и спря при стражата на входа.

— Намерихте ли я вече?

— Не, сър — отвърна мекият глас.

— Търсете тогава! — Не успя да скрие нотката на паника в гласа си. Пое дълбоко дъх. Гадеше му се от пурата и се изплю на пясъка. — Не трябваше ли да сте най-добрите , по дяволите?

— Да, сър.

С бясно туптящо сърце Фойхтер влезе в хладните дълбини на сградата. Да ти го начукам, Картър — помисли си.

Да ти го начукам.

Джесика Рейд се бе свила в тесния вентилационен тунел. Над нея бе провиснал сноп жици. В ръката й имаше малък монитор. Сълзите бяха спрели; мозъкът й работеше с пълна сила.

Познаваше наблюдателните системи на Спирала_Q като петте си пръста — в края на краищата нали беше помагала за създаването им. Като всички хакери, беше оставила свои собствени вратички — полиморфен код, който се изплъзваше от търсачките на колегите програмисти и й осигуряваше достъп до… до всичко .

Гледаше камионите и транспортните хеликоптери. Видя как Фойхтер хвърля пурата си и грабва някаква черна чанта. Гледаше със замъглени от сълзи зачервени очи как изчезва в сградата. Напрежението я изгаряше. Напрежението в сърцето й, в гърдите, в душата й. Изяждаше я. Джесика знаеше — знаеше, че чака да умре и че няма абсолютно никакъв начин да им избяга. А и къде щеше да иде? Какво можеше да направи?

Намираше се насред шибана пустиня .

Сълзите отново потекоха. Изпълни се с отвращение към самата себе си заради слабостта си, ненавистта се превърна в самосъжалени, тя се хвана за главата и продължи да плаче. Внезапно всичко бе изпаднало в хаос, бе настанала пълна лудница. И защо всичко това се случваше тъкмо на нея?

Сълзите спряха. Тя тихо се изсекна в ръкава на пижамата.

Колко време й оставаше?

Щеше да им отнеме часове да претърсят всички вентилационни шахти. В края на краищата сградата на Спирала_Q бе огромна . А и повечето нексове вече бяха заминали — бе видяла на монитора как някои потеглят с камионите в пустинята, а други отлитат с хеликоптерите.

Може би щяха да се откажат?

Не, отвърна някакво мъничко черно ъгълче в душата й.

Никога няма да се откажат.

Ще те търсят, докато не ти видят сметката…

Облиза устни. Трябваше да обърне играта. Тя бе жертва, а нексовете, Фойхтер и Спирала_Q бяха хищниците. Ловците. Трябваше да смени ролите. Да превърне враговете си в жертви. Но как?

Как?

И изведнъж идеята я озари като изгряващо слънце.

Обърна се. Бавно запълзя в шахтата.

Изведнъж се бе оказала с мисия.

Имаше цел.

Трябваше й нещо, за което да се пазари.

А щом вече веднъж бе копирала плановете на QIII, със сигурност щеше да успее да го направи отново.

Фойхтер поставяше с вещина малките пакети на стратегически места в сградата. Движеше се предпазливо, нащрек. Оръжията, които носеше, му вдъхваха увереност срещу такива като Джесика Рейд…

Къде се бе дянала тая кучка?

Нямаше значение. Осемнадесетте кубчета мощен експлозив скоро щяха да я накарат да съжалява, че не е заминала с някой от камионите. Куршум в черепа бе лека смърт. Виж, изгарянето е нещо доста неприятно…

Коленичи в коридора и хвърли поглед на чертежа. Целият комплекс бе разделен между него и три некса. Постави една малка кутийка до вратата на някогашния кабинет на Йохансен. Стана, огледа се и продължи към следващата точка. Кожената чанта в ръката му ставаше все по-лека и по-лека.

Най-сетне стигна до главната зала на програмистите. Токът бе спрян и всички защити бяха изключени. Главните компютри на QIII с всички терминали и дъщерни системи бяха притихнали, студени, мъртви.

Въздъхна.

Мисълта за Картър продължаваше да не му дава мира.

Да взривим тая тъпа база и да си обираме чукалата, помисли си.

Отиде до централната конзола и завъртя няколко ключа. В широката метална плоскост зейна малък отвор. Нямаше обозначения, отбелязващи местоположението на QIII. Процесорът се освободи от цокъла си и се озова в ръката му — малък черен куб, тъмен, безизразен, съвсем безинтересен на вид. Той го повдигна нежно, кожата му потръпна от студената му тежест. Прибра го под дрехата си.