Анди Ремик - Спирала

Лангън му метна една торба. Картър я улови сръчно и трепна, когато конците на раната му се опънаха.

— Прясна храна, приятел. Макар че сигурно ще те проклинам, когато се наложи да мина на консервирано телешко.

— Има и още нещо.

— Какво? — Лангън отпи от чая си и го изгледа подозрително.

— Видях карабината ти. В команчито. Берета .338 Лапуа Магнум. С оптичен мерник. Може ли да я взема назаем?

— Беретата ми! — Лангън се намръщи. — Остава да поискаш и номера на шибаните ми сметки.

— Не, само карабината.

— Какво им е лошото на оръжията долу?

— Прекалено нови са. Още не са разработени. Последното, от което се нуждая, е някакво проклето неизпробвано оръжие. Пък и имам опит с берета. Онези безименни неупотребявани оръжия долу нямат душа.

— Картър, тази карабина си ми е любимката. Моят бог. Беше на брат ми, той е мъртъв. Не ми се ще да я оставя на тромавите ти ръчища.

— Не бъди толкова нежен — озъби се Картър. — Ще се грижа за нея. Знаеш как се грижа за оръжията си.

— Да бе, нали виждам в какво състояние ти е браунингът.

— Използван, но не и малтретиран — каза Картър. — Фактът, че е толкова износен, е свидетелство за моята любов, грижа и внимание. Нямаше да изкара толкова време, ако го бях подмятал, както ми падне, нали? Хайде, Лангън, пусни ми я .

Лангън измърмори нещо неразбрано.

— Не говорете така пред дами — обади се Наташа, която тъкмо идваше. Носеше глок, резервни пълнители и няколко кутии с патрони. Пусна ги при така щедро отпуснат от Лангън храна. Лангън храна.

— При едно условие.

— По-точно?

— Ще я лъскаш.

— Да я лъскам? Ох, мамка му… Добре де, добре — предаде се Картър, след като видя изражението му.

— Всяка вечер.

— Не смятам да продължи чак толкова дълго. — Картър зловещо се усмихна.

В депото намериха и подходящи за района дрехи в случай, че моторът откаже. Традиционно арабско облекло — бели памучни роби и шамии.

— Облечи ги, Наташа. Хем ще сме маскирани, хем ще те пазят от слънцето.

— Няма ли шлемове?

Картър поклати глава.

— Не се безпокой. Няма да катастрофираме. Поне доколкото зависи от мен.

Позабавиха се с навличането на дрехите — хилеха се въпреки сериозното положение. Накрая застанаха един до друг да се огледат. Картър вдигна брадичката на Наташа.

— Изглеждаш прекрасно.

— Какво искаш?

— Нищо не искам, любов моя. Предпочитам да давам.

— Ти си абсолютен мръсник, Картър.

— Какво, човек не може ли дори да се опита да е мил.

— Хм, и коя точно част беше романтичната?

Картър се усмихна и напрежението изчезна.

— Хайде, трябва да тръгваме. Взе ли дигиталните карти?

— Всичко е в торбата.

Увити в арабските дрехи, двамата отидоха при БМВ-то и Картър запали двигателя. Наташа се настани зад него и двамата се обърнаха към Лангън.

— Знаеш процедурите — каза Картър.

Лангън кимна.

— Пазете се.

Картър се изсмя и си сложи очилата.

— Ще се пазим, приятел. Но по-добре те да се пазят.

Задното колело се завъртя, захапа пясъка и изстреля мотора в пустинята…

Малко преди да потеглят Картър бе направил кратък инструктаж за возенето на мотор и за опасностите от карането по пясък.

— Накланяй се с мен — каза на Наташа. — Не мърдай насам-натам, не се качвай и не слизай без мое разрешение. И имай в предвид — карането по пясък е гадна работа, а ще трябва да карам бързо. В противен случай засядаме, освен ако пясъкът не е наистина равен и плътен.

Сега, когато БМВ-то летеше в пустинята, сърцето на Наташа сякаш се бе качило в гърлото й. Слънцето печеше, пясъкът фучеше от двете им страни. Моторът набра скорост и качи първата дюна. Мощният двигател трепереше под тях като сърцето на някакъв великан. БМВ-то се носеше по пясъка, без да има нужда от каквито и да било пътища и пътеки и когато стигнаха гребена на дюната, Картър все още набираше скорост. Предното колело на звяра се вдигна и полетяха от върха на дюната в червен облак.

Пред тях се разкри друг свят — свят на носещ се пясък, огромно море, милвано от вятъра, вълна след вълна, простиращо се до хоризонта. Нищо не помръдваше в пустинята. Нямаше къщи, нямаше села, нямаше дървета — само случаен храст или скали. В ума на Наташа изскочи една дума, която най-добре описваше това място.

Пустош.

Започнаха да се спускат по огромната дюна, потта вече се стичаше по гърбовете им. Картър се бореше с огромната машина, усещаше как пясъкът се мъчи да го засмуче, да го дръпне в една или друга посока, да го погълне. Отвръщаше на удара, като даваше още газ, увеличаваше скоростта, надигаше се леко над седалката заедно с вкопчилата се здраво в него Наташа, когато прекосяваха поредния хребет сред пясъчен дъжд и се спускаха по следващия наклон. Скоростта се увеличаваше все повече и повече — 130 км/ч, 160 км/ч… размазани храсти и дюни прелитаха покрай устремилия се към хоризонта мотор. От време на време улучваха някоя погребана в пясъка скала, ресорите на БМВ-то поемаха удара, но Картър продължаваше да го държи здраво и моторът се носеше като куршум през празната Руб ал’Хали.