Анди Ремик - Спирала

— А бе, как понасяш ядосани жени? — обади се Лангън.

— Този път е права — отвърна Картър. — Това там GPS ли е?

Лангън кимна.

— Само че е свързан към картата. За координация.

— Имаш предвид за ракетни удари.

— Да, и за това също.

— Добре. На колко километра е най-близкото депо?

— На стотина по-близо до цивилизацията.

Картър погледна към слънцето — вече се бе издигнало високо и печеше безмилостно.

— Да вървим тогава.

Команчито кацна, нажежено от пустинното слънце. Предизвиканият от перките вятър замря. Тримата слязоха на пясъка и се взряха в отвесната скала.

— Че къде е депото? — попита Наташа.

— Гледаш право към него.

Наташа впери поглед в грапавия пясъчник. Скалата бе тъмночервена и набраздена, изложена на произвола на стихиите от векове. Пустинно образувание, убежище срещу вятъра и пясъчните бури. Скала, в която се долавяше история.

— Стената ли имаш предвид?

— Не. В основата й.

Депата на Спиралата бяха пръснати из цялата планета и съхраняваха оборудване, специфично за територията, на която се намираха. Служителите на организацията ги проверяваха периодично и попълваха запасите. Запасите означаваха живот; липсата им — смърт.

Повечето се намираха или зад скала, или под земята — огромни стоманени контейнери, скрити от любопитни очи и достъпни единствено чрез ЕКуб. Картър измъкна малкото черно устройство и попита:

— Така няма ли да си издадем местоположението?

— Разбира се. Но ако са толкова добри, колкото смятаме, те вече така или иначе знаят къде сме и дори с какво сме се захванали. Просто трябва да се мъчим да сме една крачка пред тях. Да действаме, а не да противодействаме, нали така?

Картър извика съответната функция. От земята се чу изщракване и от пустинята се издигна огромен правоъгълен участък — рампа, водеща към тъмната прохладна вътрешност.

Картър и Наташа пристъпиха напред; Лангън се оттегли към сигурната защита на хеликоптера — вече бе включил котлона и се канеше да започне ритуала по правене на чай. Картър и Наташа спряха, взрени в сумрака, нарушаван от аварийните лампи по стените от гофрирана стомана.

— Да видим какви изненади крие кутията на Пандора.

Спуснаха се по стръмната рампа. Покрай едната стена бяха наредени всевъзможни оръжия — от автомати и пистолети до снайперистки карабини; имаше и две базуки. Всички оръжия бяха смазани и опаковани в найлон. Мунициите бяха в дървени сандъци в ъгъла. Имаше и няколко големи машини, също завити с найлон. Картър свали едно от покривалата.

— Мотор? — Наташа се намръщи.

— Нещо повече — каза Картър с едва скрита радост — Пустинен бегач — БМВ R2150 GS Адвенчърър, с някои сериозни модификации и подобрения. Същинска шибана мечта, Наташа.

— Бих предпочела джип.

— Не, това са най-добрите машини за прекосяване на пустиня — стига да можеш да ги управляваш естествено. Направо изяждат километрите. Виж какви гуми! Само чакай да го видиш в движение.

Дланите му проследиха контурите на резервоара и седалката. Приклекна и се загледа в мощния двигател със странен дизайн, после стана, за да изучи допълнителните резервоари. Потупа ги.

— Зареден и готов за път. Трябва само да запалим и да дадем газ.

— Какви са му модификациите?

Картър посочи едно място под фара. Оттам се подадоха две цеви.

— Монтирани автомати с муниции под предния резервоар. Вграден монитор на волана, можеш да поставиш там ЕКуб за по-добро ориентиране, наред със стандартния GPS. Модифициран стелт ауспух; тази машинка ще се движи безшумно — безшумно и смъртоносно. И специални калници, спиращи прашните облаци зад теб, за да не издават местоположението ти.

Яхна огромната машина и включи двигателя. Точно както бе казал, се чу само тихо мъркане.

— Използват ги в ралито Париж — Дакар — истинско съревнование по издръжливост, може би най-трудното състезание на света. Ако нещо е способно да стигне до Спирала_Q по земя, това е именно такъв мотор.

Наташа поклати глава.

— Помня последния път, когато се возих на мотор с теб.

Картър се усмихна.

— Спокойно, любов моя. Този път ще е много, ама наистина много по-зле.

Мощната машина с лекота изкачи рампата. Шумът на двигателя се чуваше като тихо тананикане. Гумите захапаха пясъка и Картър подкара мотора към команчито.

— Жесток е — каза Лангън.

Картър пусна стъпенката и взе предложената му чаша чай.

— Има само сушена храна и консерви. Да ти се намира нещо по-свежо?