Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Как я намирате?

— Кого? — вдигна глава Равик. До него бе застанал съдържателят, който посочи Жоан Маду.

— Добра е. Много е добра.

— Не е нещо особено, но за запълване на паузите между другите номера.

Съдържателят отмина. Острата му брадичка се очерта за миг на бялата светлина. След това се загуби в тъмнината. Равик го проследи с поглед и посегна към чашата си.

Прожекторът угасна. Оркестърът засвири танго. Светлините пробягваха от време на време по масите, а над тях изплуваха замъглени лица. Жоан Маду стана и тръгна между масите. Трябваше да спира често, защото двойки отиваха на дансинга да танцуват. Равик я погледна. Тя — също. Лицето й не изрази никаква изненада. Тръгна право към него. Той стана и бутна масата настрана. Един келнер дойде да му помогне.

— Благодаря — каза той. — Мога и сам. Трябва само още една чаша.

Оправи масата и напълни донесената от келнера чаша.

— Ето ви водка — каза той. — Не знам, пиете ли.

— Да, и по-рано пихме. В „Бел Орор“.

— Правилно.

„И тук бяхме — помисли той. — Цяла вечност оттогава. Преди три седмици беше. Тогава седеше тук, сгушена в шлифера си, съвсем нещастна и помръкнала. А сега…“

— Наздраве — каза той.

Един лъч пробягна по лицето й. Тя не се усмихна; само лицето й стана по-светло.

— Отдавна не съм чувала тая дума — каза тя. — Наздраве.

Той изпи чашата си и я погледна. Високите вежди, раздалечените очи, устата, всичко, което някога беше невзрачно и несвързано, изведнъж се бе сляло в светло, тайнствено лице, което не криеше нищо и точно за това беше загадъчно. „Интересно как не съм го забелязал досега — помисли той. — Но този израз не е съществувал, може би. Тогава лицето е излъчвало навярно само смущение и страх.“

— Имате ли цигари? — попита Жоан Маду.

— Само алжирски със силен черен тютюн.

Равик се готвеше да повика келнера, когато Жоан Маду го спря.

— Не са много силни. Вие ми дадохте някога една на моста „Алма“.

— Вярно.

„Вярно е и не е вярно — разсъждаваше той. — Пред мен беше тогава едно бледо, подгонено същество, а не ти. Между нас имаше и много други неща, но ни едно от тях вече не е вярно.“

— Идвах тук — каза той. — Онзи ден.

— Знам. Видях ви.

Тя не запита за Кейт Хегстрьом. Седеше спокойна и отпусната в ъгъла, пушеше и изглеждаше напълно унесена в пушенето. След това започна да пие бавно и спокойно, напълно унесена в пиенето. Изглежда, че всякога изцяло се отдаваше на онова, което върши, колкото и незначително да е.

„Тогава беше съвсем отчаяна — помисли Равик, — а сега вече не е.“ Придобила бе внезапно топлота и самоуверено безразличие. Той не знаеше дали то се дължи на обстоятелството, че нищо не я вълнува в тоя миг; само чувстваше как това го привлича.

Бутилката водка бе празна.

— Да продължим ли?

— Какво ми дадохте да пия тогава?

— Кога? Тук ли? Мисля, че смесихте много напитки.

— Не, не тук. Първата вечер.

Равик се замисли.

— Не мога да си спомня вече. Не беше ли коняк?

— Не. Приличаше на коняк, но беше нещо друго. Опитах се да го намеря, но не можах.

— Защо? Толкова ли бе хубаво?

— Не беше хубаво. Но беше най-топлото питие, което съм пила някога.

— Къде го пихме?

— В едно малко бистро, близо до Арката. Трябваше да слезем няколко стъпала. Там имаше шофьори и няколко момичета. На ръката на келнера имаше татуирана жена.

— Сега си спомням. Трябва да е било калвадос.

Нормандска ябълкова ракия. Опитахте ли?

— Не.

Равик повика келнера.

— Имате ли калвадос?

— Съжалявам, никой не го поръчва.

— Вашето заведение е много изискано за такива напитки. Трябва да е било значи калвадос. Срамота е да не можем да открием какво е било. Най-лесно ще го направим, като отидем в същото бистро. Но сега това е невъзможно.

— Защо?

— Не трябва ли да стоите тук?

— Не. Свърших номера си.

— Добре. Искате ли да отидем там?

— Да.

Равик намери лесно бистрото. Беше почти празно. Келнерът с татуираната жена на ръката погледна последователно и двамата, след това излезе иззад тезгяха и избърса масата.

— Това е вече напредък — каза Равик. — Миналия път не го направи.

— Миналия път не беше тая, а оная маса — каза Жоан Маду.

— Суеверна ли сте? — усмихна се Равик.

— Понякога.

Келнерът стоеше до тях.

— Точно тази е — каза той, като сви ръка, за да изпъкне татуировката. — На тази маса бяхте миналия път.

— Нима си спомняте?

— Много добре.

— Трябвало е да станете генерал — добави Равик — с тази памет.