Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Да — каза Вебер, — рак.

Равик кимна и продължи да работи. Извади форцепса, инструментите и компресите. Повдигна екартьора и го откачи. До него Йожени броеше инструментите. Той започна да шие. Леко, методично, съсредоточено и без да мисли. Гробът се затвори. Заши отделните слоеве един след друг. Клампира кожата и се изправи.

— Готово.

Йожени натисна педала, за да постави операционната маса в хоризонтално положение, и зави Кейт Хегстрьом. „Завчера — «Шехеразада» — помисли Равик, рокля от «Монбоше», били ли сте някога щастлив? Често; страх ме е, обикновена операция; циганите свирят.“ Той погледна часовника над вратата. Дванадесет. Обед е. Сега навън канцеларии и фабрики разтварят врати и здравите хора тръгват. Двете сестри изкараха носилката от операционната зала. Равик извади гумените ръкавици, отиде до умивалнята и почна да се мие.

— Цигарата ви — каза Вебер, който се миеше на съседния умивалник. — Ще си изгорите устните.

— Да, благодаря. Кой ще й каже, Вебер?

— Вие — заяви без колебание Вебер.

— Ще трябва да се обясни защо сме били принудени да я оперираме; тя очакваше, че ще го направим само отвътре. А не можем да й кажем истината.

— Ще измислите нещо — каза уверено Вебер.

— Тъй ли мислите?

— Разбира се. Най-сетне имате време до довечера.

— А вие?

— Тя няма да повярва, каквото и да й кажа. Знае, че вие сте извършили операцията, и ще иска да узнае от вас. Ако й кажа нещо, ще събудя у нея само подозрение.

— Правилно.

— Все още не мога да разбера — каза Вебер — как е можал да се развие за толкова кратко време.

— Винаги е възможно. Бих искал да знам какво да й кажа.

— Ще измислите нещо, Равик. Някаква киста или миом.

— Да — каза Равик. — Някаква киста или миом.

Вечерта отиде отново в болницата. Кейт Хегстрьом спеше. Пробудила се привечер, повърнала, прекарала един неспокоен час и заспала отново.

— Пита ли нещо?

— Не — каза червенобузестата сестра. — Беше още унесена и не разпитва нищо.

— Предполагам, че ще спи до сутринта. В случай че се пробуди и пита нещо, кажете й, че всичко е минало добре. Трябва да спи. Дайте й нещо за сън, ако стане нужда. Ако е неспокойна, повикайте доктор Вебер или мене. Ще оставя бележка в хотела къде могат да ме намерят.

Той стоеше на улицата като човек, който е успял да избяга от преследвачите си. Още няколко часа покой, преди да бъде принуден да излъже едно доверчиво лице. Нощта му се стори внезапно топла и звездна. Сивата тиня на живота бе отново състрадателно покрита от няколко подарени часа, които отлитаха като гълъби. И те бяха измама… Нищо не се дава даром на този свят… Само отлагане, но нима всичко не е отлагане на този свят? Милостиво отлагане, светло знаме, което закрива далечната, черна, неумолимо приближаваща врата!

Той влезе в едно бистро и седна на една мраморна маса до прозореца. Заведението беше шумно и задимено. Дойде келнерът.

— Чаша дюбоне и един пакет колониални.

Отвори пакета и запали една от черните цигари. Няколко французи разговаряха на съседната маса за корумпираното правителство и за Мюнхенската спогодба. Равик слушаше с половин ухо. Всеки разбираше, че светът върви апатично към нова война. И ни кой не се опитваше да я предотврати. Отлагане, още една година отлагане… това беше всичко, за което се бореха. И тук отлагане.

Той изпи чашата дюбоне.

Ликьорът остави в устата му сладникав, неприятен вкус. Защо го бе поръчал? Повика келнера.

— Един коняк!

След това погледна през прозореца, за да прогони мислите си. Защо да се измъчва човек, когато не може да се промени. Той си спомни кога бе научил тази истина. Една от големите истини, които бе разбрал в живота си…

Беше през август 1916 г., близо до Иперн. Ротата се бе върнала предишния ден от фронта. Спокоен сектор, където участваха за пръв път в боевете, откакто бяха мобилизирани. Нищо не бе се случило. Приличаха се на топлото августовско слънце край малък огън, на който печаха намерени в нивите картофи. Само миг след това не остана нищо от тази идилия. Внезапно артилерийско нападение. Една граната, попаднала точно в огъня… Когато дойде отново на себе си, здрав и невредим, той видя двама от другарите си мъртви, а по-нататък лежеше приятелят му Паул Месман, когото познаваше от времето, когато и двамата се учеха да ходят, с когото бе играл, ходил на училище и бяха неразделни. Лежеше с изтърбушен корем и изпадали черва…

Пренесоха го на платнище до лазарета по най-близкия път — през една житна нива нагоре по хълма. Носеха го четирима, всеки хванал по един ъгъл на тъмнокафявото платнище, върху което той лежеше, притиснал с ръце белите, мазни, окървавени черва. С отворена уста и почти безжизнен, с втренчен поглед… Два часа по-късно той умря, като накрая вече стенеше неистово.