Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Нищо не забравям.

— Чудя се тогава как сте още жив. А помните ли какво пихме миналия път?

— Калвадос — каза келнерът без колебание.

— Точно така, това искаме и сега. — Равик се обърна към Жоан Маду. — Колко просто се разрешават понякога нещата. Да видим дали ще е същият на вкус.

Келнерът донесе чашите.

— Големи. Миналия път поръчахте два големи.

— Започва да ме хваща страх от вас, човече. А спомняте ли си как бяхме облечени?

— С шлифер. Госпожата беше с барета.

— Вие не сте за тук. Трябваше да бъдете в някое вариете.

— Едно време бях — каза учудено келнерът. — В цирк. Нали ви казах миналия път. Забравили сте.

— Да. За мой срам.

— Господинът има лоша памет — каза Жоан Маду на келнера. — Той е майстор по забравянето, както вие по незабравянето.

Равик вдигна глава. Тя го погледна. Той се усмихна и каза:

— Може би не чак толкова. А сега да опитаме калвадоса. Наздраве.

— Наздраве.

Келнерът продължаваше да стои до тях.

— Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота — обясни той. Явно не смяташе разговора за приключен.

— Правилно. А това, което не забравяме, превръща живота ни в ад.

— Не и моя. Той е свършен. Как може такъв живот да се превърне в ад?

— Именно заради това, братко — каза Равик и го погледна. — Но вие сте щастлив човек. Не само артист. От същия калвадос ли е? — обърна се той към Жоан Маду.

— По-хубав е.

Той я погледна. Топлина обля челото му. Разбираше какво иска да каже Жоан и точно това го обезоръжаваше. А тя, изглежда, не се интересуваше от ефекта на думите си. Седеше в празната зала, сякаш е съвсем сама. Светлината на голите електрически крушки беше безмилостна. Осветени от нея, две проститутки, седнали малко настрана, приличаха на баби. Само Жоан Маду не се промени. Бе същата както в полумрачния нощен локал. Светло лице с хладно изражение, което не пита, а просто присъства и чака. „Празно лице — помисли Равик, — лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди. Колко ограничено е в сравнение с това всичко, което е претрупано и носи своята маска…“

Той забеляза, че чашата й е празна.

— Моите поздравления — каза той. — Това беше голям калвадос. Искате ли още един?

— Да, ако имате време.

„Защо да нямам време?“ — помисли си. След това си спомни, че го бе видяла миналия път с Кейт Хегстрьом. Вдигна глава. Лицето й не издаваше нищо.

— Имам време. Утре в девет часа сутринта имам операция. Нищо друго.

— Ще можете ли да я направите, ако стоите толкова до късно?

— Да. Какво от това. Свикнал съм вече. Пък и нямам операции всеки ден.

Келнерът наля отново чашите. С бутилката донесе и пакет цигари, които остави на масата. Пакет „Лоран“, зелени.

— Такива поръчахте миналия път, нали? — обърна се тържествуващо към Равик.

— Нямам понятие. Вие помните по-добре. Вярвам ви.

— Прав е — каза Жоан Маду. — „Лоран“, зелени бяха.

— Виждате ли? Госпожата има по-добра памет от вас.

— Не се знае още, но както и да е. Цигарите ще ни потрябват.

Равик отвори пакета и й предложи да си вземе.

— В същия хотел ли сте? — попита.

— Да. Само че наех по-голяма стая.

В бистрото влязоха няколко шофьори. Седнаха на съседната маса и започнаха шумно да разговарят.

— Да си ходим ли? — попита Равик.

Тя кимна. Той повика келнера и плати.

— Наистина ли не трябва да се връщате в „Шехеразада“?

— Не.

Взе палтото й. Тя не го облече, а само го наметна.

Беше евтино кожено палто от норка, вероятно имитация; но на нея й стоеше добре. „Евтина дреха е само тази, която не се носи със самоувереност“ — помисли Равик. Какви евтини палта от скъпи кожи бе виждал.

— Ще ви придружа до хотела — каза той, когато излязоха навън под лекия дъжд.

Тя се обърна бавно към него.

— Няма ли да отидем у теб?

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, нейното извърнато нагоре, към него. Светлината на лампата пред входа го осветяваше. По косата й блещукаха ситни капчици дъжд.

— Добре — отвърна той.

Едно такси се приближи и спря. Шофьорът почака малко. После изцъка с език, превключи шумно и колата отмина.

— Знаеш ли, че аз те чаках! — каза тя.

— Не.

Очите й блестяха в светлината на уличната лампа. Погледът му потъваше в тях като в бездна.