Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Равик не се сещаше кой е тоя Гонсалес. Но си спомни за младия студент, който му бе помагал.

— Знаете ли какво е станало с Маноло?

— Арестуваха го. И го разстреляха.

— Ами Серна? Командирът на бригадата?

— Умря. Пред Мадрид. — Испанецът пак се усмихна. Скована, автоматична усмивка се появи внезапно на безизразното му лице. — Плениха Мура и Ла Пена, а после ги разстреляха.

Равик не си спомняше вече кои бяха Мура и Ла Пена. Напуснал бе Испания след шестмесечен престой, когато пробиха фронта и лазаретът бе разтурен.

— Карнеро, Орта и Голдщайн са в концентрационен лагер — каза Алварес. — Във Франция Блацки също се спаси. Успя да избяга зад граница.

Равик помнеше само Голдщайн. Много хора бе срещал тогава.

— В този хотел ли сте? — попита той.

— Да. Вчера се пренесохме. Горе. — И посочи към стаите на втория етаж. — Доста време ни държаха на лагер там, на границата. Най-после ни освободиха. Имаме още малко пари. — Той се усмихна. — Спим на легла. Истински легла. Хубав хотел. По стените има дори и портрети на водачите ни.

— Да — каза без насмешка Равик. — Сигурно е хубаво след всичко, което сте преживели.

Той се сбогува с Алварес и се качи в стаята си.

Стаята беше разтребена и празна. Жоан си бе отишла. Равик се огледа. Не бе оставила нищо, но той и не очакваше това.

Позвъни. След малко дойде камериерката.

— Дамата си отиде — каза тя, още преди да я попита.

— Виждам. Откъде знаете?

— Но, господин Равик… — възрази девойката, без да добави нещо повече, с такова изражение на лицето, като че са засегнали честта й.

— Закуси ли?

— Не, не я видях. Иначе щях да се сетя да й донеса закуската. Знам това от по-рано.

Равик я погледна. Последното изречение не му хареса. Той извади няколко франка и ги сложи в джоба на престилката й.

— Добре — каза й. — Направете същото и следващия път. Закуска ще носите само ако ви поръчам. И не влизайте да почиствате стаята, преди да сте сигурна, че е празна.

Девойката се усмихна съучастнически.

— Ясно, господин Равик.

Той я погледна неловко. Знаеше какво мисли. Предполагаше, че Жоан е омъжена и не желае да я видят. По-рано би се изсмял на подобна мисъл, но сега му беше неприятно. „Защо пък не?“ — помисли си. После вдигна рамене и се запъти към прозореца. Хотелите са си хотели. Не могат да се променят.

Той отвори прозореца. Над къщите бяха надвиснали облаци. Врабчетата цвърчаха по стрехите. От по-долния етаж се чуваше караница. Сигурно бе семейство Голдберг. Съпругът беше двадесет години по-възрастен от съпругата си. Търговец на жито на едро от Бреслау. Жена му бе любовница на емигранта Визенхоф. Тя мислеше, че никой не знае. Единственият, който не знаеше, беше Голдеберг.

Равик затвори прозореца. Тази сутрин оперира жлъчка. Безименна жлъчка, оперирана за Дюран. Разряза вместо него част от стомаха на непознатия мъж. Двеста франка хонорар. После отиде при Кейт Хегстрьом. Тя имаше температура. Висока температура. Остана един час при нея. Спала бе неспокойно. Нямаше нищо обезпокоително. Но щеше да е по-добре, ако нямаше температура.

Той се загледа през прозореца. Странно чувство на пустота, което настъпваше винаги при такива случаи. Леглото нямаше вече никакво значение. Днешният ден безмилостно разкъсваше вчерашния, както чакал — антилопа. Нощните лесове, израснали като по магия в тъмнината, бяха отново безкрайно далечни — като мираж в пустинята на времето.

Той се обърна… Видя на масата адреса на Люсиен Мартине. Изписаха я неотдавна от болницата. Не ги остави на мира, докато не го направят. Той бе ходил при нея преди два дни. Не беше необходимо да я поглежда отново, но нямаше какво да прави и реши да отиде.

Къщата беше на улица „Клавел“. На долния етаж имаше месарница, където една стара жена размахваше сатър и продаваше месо. Беше в траур. Съпругът й бе починал преди две седмици. Жената въртеше сега търговията с един помощник. Равик я видя, минавайки край магазина. Приготвила се бе за излизане. Беше с шапка с дълъг черен шлейф от креп и режеше набързо едно свинско бутче, за да услужи на своя позната. Шлейфът се развяваше над разсечения труп на свинята, сатърът блесна и падна с трясък.

— С един удар — каза самодоволно вдовицата, като хвърли бутчето на везните.

Люсиен живееше в една таванска стаичка на най-горния етаж. Не беше сама. На един стол се бе разположил момък на около двадесет и пет години. Беше с каскет на колоездач и пушеше цигара, която сам си бе свил. Като гореше, тя стоеше залепена на горната му устна. Той не стана при влизането на Равик.