Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— През целия ден животът се хвърляше на шията и притискаше гърдите ми, сякаш искаше да ме раззелени, да ме накара да се разлистя и разцъфтя, държеше ме и не ме напускаше. А сега съм с теб…

Равик я погледна. Тя седеше на мръсната кожена седалка, приведена напред, и раменете й блестяха под черната вечерна рокля. Беше откровена, решителна и безсрамна, казваше всичко, което чувства, и на Равик му се стори, че е жалък и сух в сравнение с нея. „А аз правих операции — помисли той. — Забравих те. Бях при Люсиен. Някъде в миналото без теб. След това с настъпването на вечерта някаква топлина се разля бавно в жилите ми. Но пак не бях при теб. Мислех за Кейт Хегстрьом.“

— Слушай, Жоан — каза той, като сложи ръцете си върху нейните, подпряни на седалката. — Не можем да отидем сега в къщи, защото трябва най-напред да сеч отбия за няколко минути в болницата.

— Трябва да видиш жената, която оперира ли?

— Не днешната. Друга. Ще ме почакаш ли някъде?

— Веднага ли трябва да отидеш?

— Предпочитам. Не бих желал да ме повикат по-късно.

— Ще почакам в стаята ти. Има ли време да отидем до хотела?

— Да.

— Закарай ме тогава най-напред там. Ти ще дойдеш по-късно. Аз ще те чакам.

— Добре.

Равик даде адреса на шофьора. После се облегна и почувства на тила си ръба на облегалката. Ръцете му бяха все още върху ръцете на Жоан. Струваше му се, че тя очаква да й каже нещо. За себе си и за нея. Но не можеше. Тя бе казала вече твърде много. „А може би и не чак толкова много“ — помисли той.

Колата спря.

— Продължавай — каза Жоан. — Ще се справя сама. Не се страхувам. Дай ми само ключа.

— Ключът е в хотела.

— Ще го поискам. Трябва да се науча. — Тя взе цветята от пода. — Щом живея с човек, който ме оставя, докато спя, и се връща, когато не го очаквам, ще трябва да се науча на много работи. Най-добре е веднага да започна.

— Ще дойда с теб. Да не прекаляваме. Достатъчно неприятно ми е, че веднага ще те оставя.

Тя се засмя. Изглеждаше съвсем млада.

— Почакайте малко — каза Равик на шофьора.

— И повече може — отговори шофьорът, като намигна бавно с едното си око.

— Дай ми ключа — каза Жоан, докато се качваха.

— Защо?

— Дай ми го.

Тя отвори вратата, после се спря.

— Хубава е — каза тя в тъмната стая, осветена от надничащата зад облаците луна.

— Хубава ли? Тази дупка?

— Да, хубава е. Всичко е хубаво.

— Сега може би да. Защото е тъмно. Но… — Равик потърси ключа за лампата.

— Недей. Аз сама ще запаля. Върви и да не се върнеш чак утре на обед.

Тя застана на прага в тъмнината. Сребристата светлина от прозореца блестеше зад раменете и главата й. Беше неясна, вълнуваща, тайнствена. Палтото й се бе смъкнало от плещите и лежеше в краката й като вълна от черна пяна. Тя се облегна на рамката на вратата и един дълъг лъч, идващ от коридора, освети едната й ръка.

— Върви и се върни бързо — каза тя, като затвори вратата.

Температурата на Кейт Хегстрьом бе спаднала.

— Събужда ли се? — обърна се Равик към полузаспалата сестра.

— Да, точно в единадесет часа. Попита за вас. Казах й, каквото ми бяхте поръчали.

— Изненада ли се от превръзките?

— Да. Казах й, че се е наложило да направите лека операция. И че утре сам ще й обясните.

— Само това ли?

— Да. Тя каза, че е спокойна, щом вие намирате, че всичко е наред. Поръча да ви предам много поздрави, ако дойдете през нощта, и да ви кажа, че има доверие във вас.

— Така ли…

Равик постоя малко и погледна вчесаната на път черна коса на сестрата.

— На колко сте години?

Тя вдигна учудено глава.

— На двадесет и три.

— Двадесет и три. Откога сте сестра?

— От две години и половина. През януари станаха две и половина.

— Обичате ли професията си?

Усмивка озари кръглото като ябълка лице на сестрата.

— Много я обичам — заяви словоохотливо тя. — Някои болни изморяват, разбира се, но повечето са много мили. Госпожа Брисо ми подари вчера една прекрасна, почти нова копринена рокля. Миналата седмица получих чифт лачени обувки от госпожа Лерне, която умря по-късно у дома си. — Тя се усмихна отново. — Почти не купувам дрехи. Винаги получавам по нещо. Това, което не мога да използувам, сменям при една приятелка, която има магазин. Затова съм винаги добре. И госпожа Хегстрьом е винаги щедра. Тя ми дава пари. Миналия път ми даде сто франка. Само за дванадесет дни. Колко време ще остане този път, докторе?

— По-дълго. Няколко седмици.

Сестрата изглеждаше щастлива. Тя пресмяташе зад бялото си гладко чело колко ще получи този път. Равик се наведе отново над Кейт Хегстрьом. Тя дишаше спокойно. Леката миризма, идваща откъм раната, се смесваше с тръпчивия парфюм на косите й. Той почувства изведнъж, че не може повече да издържа. Тя имаше доверие в него. Доверие! А болестта разяждаше слабия й разрязан корем. Зашито отново без възможност да се помогне. Доверие…