Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Хазяйката, но и тя започна да мърмори.

— Някой друг?

— Никой. По-рано имах Мари, но тя умря.

Равик огледа стаичката. Беше бедно мебелирана, но чиста; на прозореца имаше няколко саксии с обички.

— Ами Бобо? — запита после той. — Той се яви отново, след като всичко бе минало…

Люсиен не отговори.

— Защо не го изгоните?

— Не е толкова лош, докторе. Само че е луд…

Равик я погледна и помисли: „Любов. И това е любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка.“ Той изведнъж се почувства виновен, че по някакъв начин е допринесъл за всичко това.

— Добре, Люсиен — каза после. — Не се тревожете за нищо. Трябва най-напред да оздравеете.

Тя кимна с облекчение. След това заговори стеснително.

— А това за парите… не е вярно. Така само приказва. Аз ще платя всичко. Всичко. Но на части. Кога ще мога да започна работа?

— Приблизително след две седмици, ако не вършите глупости. И никакви истории с Бобо. Абсолютно нищо, Люсиен! Иначе може да умрете, разбирате ли?

— Да — отговори неубедително тя.

Равик покри с одеялото слабото й тяло. Когато я погледна, забеляза, че плаче.

— Не може ли по-рано? — попита тя. — Мога да работя и седнала. Трябва…

— Може би. Ще видим. Зависи дали ще слушате. Трябва да ми кажете името на акушерката, която е извършила аборта, Люсиен.

Той откри съпротива в погледа й и каза:

— Няма да се обърна към полицията. Бъдете сигурна. Само ще се опитам да взема обратно парите. Тогава ще бъдете по-спокойна. Колко бяха?

— Триста франка. Но тя никога няма да ги върне. — Ще се опитам. Как се казва и къде живее? Няма да имате нужда от нея, Люсиен. Защото не можете вече да имате деца. А тя не може нищо да ви направи.

Девойката се поколеба. После добави:

— В чекмеджето. Вдясно.

— Тази бележка ли?

— Да.

— Добре. Ще отида тези дни. Не се страхувайте. — Равик облече палтото си. — Какво ви е? — попита я после. — Защо искате да станете?

— Заради Бобо. Вие не го познавате.

— Виждал съм и по-лоши — усмихна се той. — Останете си в леглото. От това, което видях, мога да преценя, че няма защо да се тревожите. Довиждане, Люсиен. Ще намина пак тия дни.

Равик завъртя едновременно ключа й дръжката на вратата и отвори бързо. В коридора нямаше никой. Не бе и очаквал да види някого; познаваше хора от типа на Бобо.

В месарницата долу беше само помощникът, човек с бледо лице, нямаше я шумната собственица. Той режеше мълчаливо месо. След смъртта на господаря си имал много повече работа. А изгледите да се ожени за вдовицата били малки. Така заявяваше гръмко един продавач на четки, седнал в отсрещното бистро. Като добавяше, че вдовицата ще изпрати скоро в гроба и помощника. Той слабеел, а вдовицата цъфтяла. Равик изпи чашка ликьор от касис и плати. Очакваше да намери Бобо в бистрото; но него и тук го нямаше.

Жоан Маду излезе бързо от „Шехеразада“, отвори вратата на таксито, където чакаше Равик, и каза:

— Хайде! Да се махнем оттук! Да отидем у вас!

— Какво е станало?

— Не, нищо. Просто ми дотегна животът по баровете.

— Почакай малко! — Равик махна на жената, която продаваше пред входа цветя. — Дай ми всичките рози, лелко. Колко струват? Само че не искай прекалено много.

— За вас шестдесет франка. Защото ми дадохте онази рецепта за ревматизъм.

— Помогна ли?

— Не. Как ще ми помогне, като стоя по цяла нощ на влагата?

— Вие сте най-разумната пациентка, която съм виждал.

Той взе розите.

— Това е за извинение, че те оставих сама тази сутрин. И без закуска — каза той на Жоан, като остави цветята на пода на таксито. — Искаш ли да отидем да пийнем нещо?

— Не. Да отидем у вас. Сложи цветята на седалката. Не на пода.

— Добре са там. Човек трябва да обича цветята, но да не си създава много грижи с тях.

Тя обърна бързо глава.

— Искаш да кажеш, че не трябва да разглезваме тия, които обичаме ли?

— Не. Искам да кажа само, че няма защо да се правят драми заради хубавите неща. Освен това сега е по-добре да няма цветя между нас.

Жоан го изгледа някак смутено, но лицето й скоро се проясни.

— Знаеш ли какво правих днес? Живях. Дишах, съществувах. За пръв път почувствах, че имам ръце, очи и уста.

Шофьорът провря таксито между другите коли по тясната улица. След това потегли рязко, при което Жоан политна към Равик. Той я задържа за миг в ръцете си и почувства близостта й. Лъхна го като топъл вятър, който разтопи леда на суровия ден и насъбралата се в него студенина. Понесена от чувствата и мислите си, Жоан продължи: