Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Хайде да пием. Звездите там горе зъзнат на студа. Колко малко му трябва на човек, за да почне да трепери, когато е сам! Дори и когато е горещо. Но на двама — това никога не може да се случи.

— И двама души могат да умрат от студ.

— Но не и ние.

— Разбира се — каза Равик. — В тъмнината тя не можа да види изражението на лицето му. — Не и ние.

— Какво ми беше, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.

Тя лежеше понадигната, с две възглавници под главата. Стаята миришеше на лизол и парфюм. Горният прозорец беше леко открехнат. Чист и студен въздух проникваше отвън и се смесваше с топлината на стаята, сякаш не бе януари, а април.

— Няколко дни имахте висока температура, Кейт. След това спахте непрекъснато почти двадесет и четири часа. Температурата спадна вече и сега сте много добре. Как се чувствате?

— Уморена съм все още. Но не както преди. Вече не съм така скована, почти нямам болки.

— Малко по-късно ще почувствате. Не много силни. Ще направим всичко възможно, за да са поносими… Но няма да е така, както е сега. Сама знаете…

Тя кимна.

— Оперирали сте ме, Равик…

— Да, Кейт.

— Необходимо ли беше?

— Да.

Той почака. Най-добре беше да изчака въпросите й.

— Колко време ще лежа?

— Няколко седмици.

Тя помълча.

— Мисля, че ще е добре да полежа. Имам нужда от почивка. Много ми дойде. Сега разбирам, чувствах се уморена. Не исках да го призная. Дали се е дължало на болестта?

— Положително.

— Както и това, че имах от време на време неочаквани кръвоизливи?

— И това, Кейт.

— Тогава е добре, че сега имам време. Сигурно е било необходимо. Струва ми се, че не бих могла да стана и да повторя всичко това отново. Не бих могла.

— Не е нужно. Забравете го. Мислете само за близкото бъдеще. За закуската си например.

— Добре — усмихна се леко тя. — Но дайте ми тогава огледалото.

Той й подаде огледалото от нощната масичка. Тя започна да разглежда внимателно лицето си.

— От вас ли са тия цветя, Равик?

— Не. От болницата.

Тя остави огледалото на леглото.

— Болниците не купуват люляк през януари. Най-много астри или нещо подобно. А и освен това не знаят, че люлякът е любимото ми цвете.

— Но тук знаят. Всички ви познават, Кейт. — Равик стана. — Трябва вече да вървя. Към шест часа ще дойда пак да ви видя.

— Равик…

— Да.

Той се обърна. И помисли: „Сега ще ме попита.“ Тя му подаде ръка. И каза:

— Благодаря ви, благодаря за цветята. За грижите. При вас винаги чувствам, че съм в сигурни ръце.

— Добре, Кейт, добре. Но не съм направил нищо особено. А сега поспете, ако можете. Ако имате болки, позвънете на сестрата. Ще оставя при нея успокоително. А следобед ще дойда пак.

— Къде е конякът, Вебер?

— Неприятно ли беше? Ето шишето. Донесете една чаша, Йожени.

Йожени неохотно донесе една чаша.

— Това е напръстник — възмути се Вебер. — Донесете една прилична чаша. Или почакайте. Ще си взема сам. В противен случай може да се преуморите.

— Господин доктор Вебер, не мога да разбера — заяви хапливо Йожени, — защо, щом дойде господин Равик, вие започвате…

— Добре, добре — прекъсна я Вебер. След това наля чаша коняк. — Заповядайте, Равик. Какво ви пита тя?

— Не ме разпитва — каза Равик. — Вярва ми, без да пита.

— Виждате ли — заяви победоносно Вебер, като го погледна, — нали ви казах.

Равик изпи чашата на един дъх.

— Случвало ли ви се е някога да ви благодари пациент, комуто не можете да помогнете?

— Често:

— И да ви вярва изцяло?

— Естествено.

— Какво изпитвате в такива случаи?

— Облекчение — каза учудено Вебер. — Голямо облекчение.

— На мене ми се повръща, чувствам се престъпник.

Вебер се засмя и прибра бутилката.

— Повръща ми се — повтори Равик.

— Това е първото човешко чувство, което откривам у вас — намеси се Йожени. — Като се изключи, разбира се, начинът, по който го изразявате.

— Вие не сте откривател, Йожени, а медицинска сестра, често забравяте това — забеляза Вебер. — Въпросът е уреден, Равик, нали?

— Да. Засега.

— Добре. Тя казала тази сутрин на сестрата, че иска да замине за Флоренция, щом излезе от болницата. Ще се отървем, значи. — Вебер потърка ръце. — Тамошните лекари ще се грижат по-нататък. Не обичам да имам смъртни случаи в болницата. Накърняват доброто й име.

Равик позвъни на вратата на акушерката, която бе извършила аборта на Люсиен. След доста време му отвори възчерен мъж. Щом видя Равик, задържа вратата и изръмжа: