Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Струва ми се, че днес те виждам за пръв път — каза той. — Ти не си вече онази жена.

— Не, не съм.

— Сякаш миналото не съществува.

— Не. Аз го забравих.

Той почувства лекия полъх на дъха й, устремен невидимо и нежно към него с готовност и доверие — чужд живот и чужда нощ. Почувства изведнъж кръвта си. Тя кипеше, заливаше живота, хилядократно проклинан и благославян, често изгубван и спечелван отново, до преди миг само пуста, безводна, скалиста и безутешна гледка, а сега бликащ от безброй извори, достигащ онзи тайнствен миг, който той вече дори не очакваше. Сега се чувстваше като човек, който за пръв път застава на брега на океана и надигайки се пред очите му, вълните го обливат с нова сила, бяла и лъчезарна.

— Хвани ме — каза тя.

Той я погледна и я прегърна. Раменете й се приближиха към него като кораб, хвърлящ котва в пристанище.

— Нима трябва някой да те хване? — попита той.

— Да.

Тя бе притиснала ръце на гърдите му.

— Ще те хвана тогава.

— Добре.

Второ такси спря, изскърцвайки на завоя. Шофьорът ги погледна, без да помръдне. На рамото му имаше кученце с плетено палтенце.

— Такси? — извика той с прегракнал глас, излизащ изпод дългите му мустаци.

— Гледай! — каза Равик. — Този човек не знае нищо. Не знае, че нещо ни е променило. Гледа ни и не вижда, че сме други. Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник — и никой няма да разбере това. Но ако ти липсва едно копче, всички ще забележат.

— Така е по-добре. Защото по този начин сме сами. Равик я погледна. „Сами — помисли той, — каква дума! Най-тайнствената в света.“

— Такси? — извика нетърпеливо и още по-силно шофьорът, като запали цигара.

— Ела — каза Равик. — Няма да ни остави. Този човек си знае занаята.

— Не искам да се прибираме с кола. Нека походим.

— Почва да зали.

— Това не е дъжд. Само мъгла. Не искам такси. Искам да походя с теб.

— Добре. Но нека поне да обясня на тоя човек какво е станало междувременно с нас.

Равик отиде при шофьора и му каза нещо. Човекът се усмихна, поздрави Жоан така, както само французин може да поздрави в такива случаи, и отмина.

— Как му обясни? — попита тя, когато Равик се върна.

— С пари. По най-простия начин. И той е циник като всички нощни работници. Разбра веднага и прояви благоволението си с едва уловимо любезно презрение.

Жоан се усмихна и се облегна на него. Той почувства, че в гърдите му започва да се надига бавно нещо топло, нежно и голямо, нещо, което го поваля с безброй ръце; стори му се изведнъж непоносимо, че двамата са един до друг, безмислено изправени и люлеещи се, вместо да се забравят и потънат в порива на плътта, да последват зова на хилядолетията, когато още не са съществували ни мозък, ни мисъл, ни страдание, ни съмнение, а само мрачното щастие на плътта.

— Ела — каза той.

Те тръгнаха в лекия дъжд по пустата улица; когато стигнаха до края й, пред тях изведнъж се появи огромният и безкраен площад, а в сребристия простор над него се издигаше оловносива Арката.

Равик се върна в хотела. Когато излезе сутринта, Жоан Маду още спеше. Той мислеше, че ще се върне след час. А се бе забавил цели три часа.

— Здравейте, докторе — каза някой на стълбите. Равик го погледна. Бледо лице, гъсти черни коси, очила. Непознат човек.

— Алварес — каза непознатият. — Джейм Алварес. Не си ли спомняте?

Равик поклати отрицателно глава.

Непознатият се наведе и запретна панталона си. Дълъг белег минаваше по пищяла му до коляното.

— Спомнихте ли си сега?

— Аз ли ви оперирах?

Непознатият кимна.

— На кухненска маса зад фронтовата линия. В един временен лазарет при Аранхуес. Една бяла къща сред бадемова горичка. Спомнихте ли си сега?

Равик почувства изведнъж тежкото ухание на бадемовите цветове. Сякаш то се издигаше по тъмната стълба — сладникаво, неприятно, размесено с още по-сладникавата и неприятна миризма на кръв.

— Да — каза той. — Спомням си.

Ранените лежаха един до друг на обляната от лунна светлина тераса. Жертви на няколко германски и италиански самолета. Деца, жени, селяни, разкъсани от бомбените парчета. Едно дете без лице; бременна жена, изтърбушена до гърдите; старец, който страхливо стискаше в едната си ръка откъснатите пръсти на другата, защото се надяваше, че ще могат да му ги зашият. А над всичко това — тежката нощна миризма и бистрата роса.

— Добре ли ви е вече кракът? — попита Равик.

— Горе-долу. Не мога напълно да го свивам — усмихна се испанецът. — Но успях все пак да мина с него Пиренеите. Гонсалес умря.