Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Равик помнеше връщането. Седеше в бараката, безмълвен и потресен. За пръв път бе видял такова нещо. Намери го взводният командир Качински, обущар в цивилния живот. „Ела — рече той. — В баварската лавка днес има бира, водка и салам.“ Равик го погледна с недоумение. Не можеше да разбере подобно жестоко равнодушие. Качински мълча известно време, после каза: „Ще дойдеш с мен, дори ако трябва да те набия. Днес ще ядеш, ще се напиеш и ще се забавляваш.“ Равик не отговори. Качински седна до него. „Знам какво ти е. Знам и какво мислиш за мен. Но аз съм тук от две години, а ти от две седмици. Слушай, можем ли да върнем Месман? — Не. Нима не знаеш, че щяхме да направим всичко, за да го спасим?“ Той вдигна глава. Да. Така беше. Познаваше Качински добре. „Е добре, той е мъртъв. Нищо вече не може да се направи. След два дни и ние ще заминем оттук за фронта. Този път няма да е така спокойно. Да седнеш сега да мислиш за Месман, значи да се тровиш. Да късаш нервите си. И при следващото нападение да закъснееш само с половин секунда, а после да трябва да отнесем и теб както Месман. Кому е нужно това? На Месман ли? Не. На някой друг? Не. Погубваш само себе си и нищо повече. Разбра ли?“ — „Да, но не мога да постъпя иначе.“ — „Шт, можеш! Как могат останалите? Ти не си първият.“

След тази нощ му стана по-леко. Той отиде с Качински; научи простата истина: Помагай, когато можеш, направи всичко това; но когато е невъзможно вече да се помогне, по-добре забрави! Отвърни глава! Съвземи се! Състраданието е за спокойни времена. Не за дни, когато ти самият излагаш живота си. Погребвай мъртвите и се радвай на живота! Имаш нужда все още от него. Мъката е едно, фактите са друго. Човек не скърби по-малко, ако приема действителността такава, каквато е. Само така той ще оцелее.

Равик изпи коняка си. Французите на съседната маса продължаваха да разговарят за правителството си. За Италия. За Чембърлейн. Думи, думи! Само ония работеха. Те не бяха по-силни, а по-решителни. Не бяха по-смели, но знаеха, че другите не искат да се бият. Отлагане… но какво се печели с него? Въоръжаваха ли се? Наваксваха ли загубеното, опомняха ли се? Само наблюдаваха как другите се въоръжават и чакаха с пасивна надежда ново отлагане. Историята на стадо моржове. Стотици моржове на брега. Ловецът ги избива по най-жесток начин един след друг. Ако се втурнат заедно срещу него, могат много лесно да го смажат; но те си лежат, без да мръднат, и наблюдават как идва да ги убие. Той убива само съседите им. Един след друг. Такава е историята и на европейските моржове. Залез на цивилизацията. Уморен, безформен залез на боговете. Празни изявления за правата на човека. Разпродажба на цял континент. Надигаща се буря. Долни пазарлъци. Старият отчаян танц по ръба на вулкана. Народи, тласкани бавно към ново клане. Бълхите ще се спасят, ако овцата бъде принесена в жертва. Както винаги.

Равик загаси цигарата си. Огледа се. Какво значеше това? Нима вечерта не приличаше преди малко на нежен сив гълъб? Погребвай мъртвите и се радвай на живота! Времето ти тече. Единственият смисъл е да оцелееш. Ще дойде време, когато ти ще си нужен. Трябва да се запазиш невредим и готов за тоя ден. Той повика келнера и плати.

Когато влезе в „Шехеразада“, залата беше полутъмна. Циганите свиреха, прожекторът обливаше с ярка светлина масата до оркестъра, където седеше Жоан Маду, Равик се спря на вратата. Един келнер се приближи и му разчисти една маса. Но Равик продължаваше да стои прав, загледан в Жоан Маду.

— Водка? — попита келнерът.

— Да. Една бутилка.

Равик седна. Наля си една чаша и я изпи бързо. Искаше да се отърве от мислите, с които бе влязъл. От гримасата на миналото и смъртта — от разкъсания с граната или разяден от рак корем. Забеляза, че е на същата маса, където бе седял преди два дни с Кейт Хегстрьом. До него се освободи друга. Той не се премести. Защо ли? За Кейт Хегстрьом беше все едно дали ще стои на тази, или на другата маса. Нищо няма да й помогне. Какво беше казал Вебер един път? Защо да се разстройваме, когато операцията е безнадеждна? Направил си каквото можеш и край. Иначе докъде ще стигнем? Той чу откъм оркестъра гласа на Жоан Маду. Кейт Хегстрьом имаше право — вълнуващ глас. Протегна ръка към бутилката водка. Един от тия мигове, когато цветовете избледняват и животът увехне под безпомощните ръце. Мистичен залез. Почивка между две въздишки. Времето бавно разяжда сърцето. „Санта Лучия“ пееше гласът под звуците на оркестъра. Стори му се, че идва от някаква страна отвъд океана, от забравен далечен бряг, където нещо цъфти.