Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Какво смятате да правите? — погледна го Вебер.

— Замразен срез. Ще изчакаме резултата от микроскопичното изследване. В лабораторията ли е Боасон?

— Сигурно.

Вебер нареди на сестрата да се обади в лабораторията.

Тя излезе бързо и безшумно с гумените си подметки.

— Да продължим операцията — каза Равик. — Ще направим хистеректомия. Няма друг изход. Най-важното е, че тя не знае. Как е пулсът? — обърна се той към сестрата, която даваше упойката.

— Правилен. Деветдесет.

— Кръвното налягане?

— Сто и двадесет.

— Добре. — Равик погледна Кейт Хегстрьом, която лежеше на операционната маса с отпусната глава в положение на Тренделенбург. — Трябваше да знае. Да ни даде съгласието си. Не може така на своя глава. Или защо пък не?

— Съгласно закона не можем. От друга страна… вече започнахме.

— Трябваше да го направим. Но можеше да извършим кюртажа без разрез на корема. А това е съвсем друга операция. Изваждането на матката не е кюртаж.

— Струва ми се, че тя напълно ви се доверява, Равик.

— Не знам. Може би. Но дали би се съгласила… — Той намести с лакът гумената престилка. — Както и да е… ще се опитам да продължа. Тогава ще решим дали се налага хистеректомия. Йожени, скалпел!

Той продължи разреза по пъпа и клампира малките кръвоносни съдове. На по-големите направи лигатури, взе друг скалпел, разряза жълтата фасция, отпрепарира мускулите под нея с тъпата страна на скалпела, след това повдигна перитонеума, отвори го и го защипа.

— Екартьора!

Асистиращата сестра го бе приготвила. Тя сложи веригата с тежестта между краката на Кейт Хегстрьом и я закачи на предварително сложената плочка.

— Изолационни компреси!

Той сложи влажните, топли компреси, отвори коремната кухина и вкара внимателно форцепса. После вдигна глава:

— Погледнете тук, Вебер! И тук — широкия лигамент! Тази твърда и плътна маса! Невъзможно е да работим с кохеровите щипци. Много надълбоко е стигнало.

Вебер погледна посоченото място.

— Вижте и тук — каза Равик. — Няма да можем да клампираме артериите. Много са крехки. И тук е достигнал. Безнадеждно…

Той извади внимателно едно късче от болната тъкан. — В лабораторията ли е Боасон?

— Да — каза сестрата. — Телефонирах му. Той чака.

— Добре. Занесете му това. Ще изчакаме за резултата. Няма да му отнеме повече от десет минути.

— Кажете му да телефонира — каза Вебер, — щом свърши. Ще изчакаме резултата.

Равик се изправи.

— Как е пулсът?

— Деветдесет и пет.

— А кръвното налягане?

— Сто и петнадесет.

— Добре. Вече няма какво да мислим дали е трябвало да я питаме, или не, Вебер. Нищо не може да се направи.

Вебер кимна.

— Ще я затворим — каза Равик. — Ще извадим само плода. Ще я затворим и после нито дума.

Той застана за миг и погледна откритото тяло под белите чаршафи. Те изглеждаха още по-бели на ослепителната светлина, като пресен сняг, под който зееше червеният кратер на откритата рана. Кейт Хегстрьом, тридесет и четири годишна, капризна, стройна, обгоряла от слънцето, жизнерадостна и… осъдена на смърт от тази незнайна и невидима болест, която разрушава органите й.

Той се наведе отново над тялото.

— Трябва все пак да…

Детето. Един несъзнателен сляп живот се развиваше в това разлагащо се тяло. Осъден заедно с него на смърт. Сучещ жадно животворните му сокове. Обладан от инстинкта да се развива, да се превърне в нещо, което един ден ще играе в градини, ще стане инженер, свещеник, войник, убиец, човек, което ще иска да живее, да страда, да бъде щастливо и да рухне… Инструментът се плъзна внимателно по невидимата стена, намери връзката, разкъса я предпазливо, отдели го… край на всичко. Край на неосъзнатия кръговрат, на неиздишаното дихание, на неизживяните радости, страдание, стремежи. Само късче мъртва бледа плът и съсирена кръв.

— Няма ли още резултат от Боасон?

— Още не. Всеки миг вече трябва да се обади.

— Може да почакаме още няколко минути.

Равик отстъпи назад.

— А пулсът?

Той погледна очите на Кейт Хегстрьом. Те бяха отворени и тя го гледаше не с изцъклен поглед, а като че го вижда и знае всичко. Той помисли за миг, че е в съзнание. Направи стъпка напред и се спря. Невъзможно! Случайно е! Трябва да е от светлината.

— Как е пулсът?

— Сто. Кръвно налягане сто и двадесет. Спада.

— Време е — каза Равик. Боасон трябваше вече да се обади.

Телефонът глухо иззвъня. Вебер погледна към вратата. Равик не вдигна глава. Чакаше. Чу отварянето на вратата. Сестрата влезе.