Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Какво ще правите с другите? — попита Равик. — С тези на Алфонс и Франко?

— Ще ги прибера в мазето. Не се знае дали някой ден няма пак да потрябват.

— Сигурно е интересно човек да разгледа вашето мазе. Истински мавзолей. Имате ли и други портрети там?

— Разбира се, имаме руски — няколко обикновени портрета на Ленин в картонена рамка, както и портрети на последния цар. Останаха ни от починали в хотела руснаци. Между тях една великолепна картина с маслени бои и тежка позлатена рамка. От един господин, който се самоуби. Имаме и италиански картини. Два портрета на Гарибалди, трима крале и една малко повредена снимка на Мусолини, изрязана от вестник, от времето, когато като социалист е бил в Цюрих. Тя е интересна само като антика. Никой не би желал да я види окачена.

— Имате ли германски портрети?

— Няколко портрета на Маркс — те са най-много; един Ласал, един Бебел, една групова снимка с Еберт, Шайдеман, Носке и няколко други. Носке е зацапан с мастило на тая снимка. Господата, които го направиха, ми казаха, че е станал нацист.

— Истина е. Може да го закачите редом със снимката на социалиста Мусолини. Нямаме ли някой от противниковите германски партии?

— А, да. Имаме. Един Хинденбург, един кайзер Вилхелм, един Бисмарк и дори — съдържателката се усмихна — един Хитлер с шлифер, — Колекцията е почти пълна.

— Какво? — каза Равик. — Хитлер ли? Как е попаднал тук?

— От един хомосексуалист. Пристигна през 1934 г., когато убиха Рьом и другарите му. Беше много уплашен и непрекъснато се молеше. По-късно замина с един богат аржентинец. Малкото му име беше Пуци. Искате ли да видите снимката? Тя е в мазето.

— — Не сега, още повече там. Предпочитам да я видя, когато във всички стаи на хотела ще висят такива портрети.

Съдържателката го изгледа за миг проницателно. После каза:

— Така ли! Искате да кажете, когато всички дойдат като емигранти.

Борис Морозов бе застанал пред „Шехеразада“ в своята униформа със златни нашивки и отвори вратата на таксито. Равик слезе.

— Мислех, че няма да дойдеш — усмихна се Морозов.

— Нямах никакво намерение.

— Аз го накарах, Борис. — Кейт Хегстрьом прегърна Морозов. — Пак съм при вас, слава Богу.

— Вие имате руска душа, Катя. Бог знае защо е трябвало да се родите в Бостон. Ела, Равик. — Морозов бутна входната врата. — Човек има велики намерения, но малки възможности за осъществяването им. Това е нещастието и чарът ни.

„Шехеразада“ беше украсена като кавказка шатра. Келнерите бяха руснаци, в червени черкезки униформи. Оркестърът бе съставен от руски и румънски цигани. Посетителите седяха на малки маси, наредени пред пейки покрай стените. Залата бе тъмна и доста препълнена.

— Какво ще пиете, Кейт? — попита Равик.

— Водка. И кажете на циганите да засвирят. Дотегна ми да слушам „Виенската гора“, свирена като марш. — Тя си събу обувките и вдигна крака на пейката. — Не съм вече уморена, Равик — каза тя. — Няколкото часа в Париж ме промениха. Но все още имам чувството, че съм избягала от концентрационен лагер. Можете ли да си представите?

— Донякъде — отговори той, като я погледна. Келнер в черкезка униформа донесе бутилка водка и чаши. Равик наля и подаде една на Кейт Хегстрьом. Тя я изпи бързо и жадно и я остави на масата. После се огледа.

— Мухлясала дупка — каза тя и се усмихна. — Но нощем се превръща в убежище на бежанци и блянове.

Тя се облегна. Меката светлина под стъклената повърхност на масата озари лицето й.

— Равик, защо нощем всичко става по-осезаемо? Нищо вече не изглежда така трудно; мислиш, че си в състояние да постигнеш всичко, а ако не успееш, го заместваш с мечти. Защо?

Той се усмихна.

— Мечтите са ни дадени, защото без тях не бихме могли да понасяме истината.

Оркестърът започна да настройва инструментите. Няколко квинти и цигулкови пасажа се понесоха из залата.

— Не приличате на човек, който може да се самоизмамва с мечти — каза Кейт Хегстрьом.

— Човек може да се залъгва и с истината. Тя е дори по-опасна мечта.

Оркестърът засвири. Отначало зазвуча цимбал. Леките удари се разляха из тъмнината в тиха, едва доловима мелодия, после преминаха в меко глисандо и постепенно я предадоха на цигулките.

Минавайки през дансинга, циганинът се приближи бавно до масата. Той застана пред тях усмихнат, с цигулка на рамо и дързък, алчен поглед. Без цигулката спокойно можеше да бъде търговец на добитък; с нея беше пратеник на степите, на безкрайни вечери и кръгозори, на всичко, което нямаше никога да стане действителност.