Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Да ви затворим ли дюкяна? — попита подофицерът.

Хелен превеждаше с голямо удоволствие и прибави още сума „salauds“ 15 15 Мръсници (фр.ез.). Б. пр. и „sales etrangers“ 16 16 Мръсни чужденци (фр.ез.). Б. пр. . Последното ме възхити особено много; да наречеш французин в собствената му страна мръсен чужденец можеше да почувствува истински само някой, който достатъчно често сам е бил наричан така.

— Анри! — излая кръчмарят. — Къде си оставил нещата? Аз нищо не знам — обясняваше той на подофицера. — Младежът трябва да е свършил тая работа!

— Лъже — преведе Хелен. — Прехвърля вината на онази горила там. Давай нещата насам — обърна се тя към кръчмаря. — Незабавно! Или ще повикаме гестапо!

Кръчмарят срита Анри. Онзи се измъкна.

— Извинявайте — каза кръчмарят на подофицера. — Недоразумение. Една чашка?

— Коняк — отговори Хелен. — Първо качество.

Кръчмарят постави една чаша на тезгяха. Хелен се вторачи в него. Той прибави още две чаши.

— Вие сте храбра жена — каза подофицерът.

— Немската жена не се бои от нищо — цитира Хелен нацистката идеология и отмести счупената бутилка „Перно“.

— Каква кола карате? — ме запита подофицерът. Погледнах го твърдо във ведрите сиви очи.

— „Мерцедес“, колата на фюрера, то се знае!

Той кимна.

— Тук е хубаво, а? Не като у дома, ама е хубаво, не намирате ли?

— Много хубаво. Не като у дома, не ще и дума.

Пихме. Конякът беше превъзходен. Дойде Анри с вещите ни и ги сложи върху един стол.

Проверих раницата. Всичко беше налице.

— Наред е — казах аз на подофицера.

— По вина на младежа — обясни кръчмарят. — Свободен си, Анри! Пръждосвай се!

— Благодаря, подофицер — каза Хелен. — Вие сте истински немец и кавалер.

Подофицерът козирува. Беше под двадесет и пет години.

— Ето сметката за бутилките „Дюбоне“ и „Перно“, дето бяха счупени — каза съдържателят, отново добил смелост.

Хелен преведе.

— Без кавалерство — добави тя. — Беше самоотбрана.

Подофицерът взе най-близкостоящата бутилка от тезгяха.

— Позволете — галантно се обърна той. — В края на краищата не напразно сме победители!

— Мадам не пие „Коантро“ — обясних аз. — Вземете коняка, подофицер, макар и да е наченат.

Подофицерът поднесе на Хелен бутилката. Аз я пъхнах в раницата. Сбогувахме се пред вратата. Тревожех се, че войникът ще поиска да ни придружи до колата, но Хелен се справи отлично.

— Подобно нещо у нас не може да се случи — каза с гордост младият човек на сбогуване. — У нас цари ред.

Проследих го с поглед. Ред, помислих си аз. С изтезания, с изстрели в тила и масови убийства! Предпочитам да са сто хиляди дребни мошеници като този тук!

— Как се чувствуваш? — попита Хелен.

— Добре. Не знаех, че умееш така да псуваш.

Тя се засмя.

— Научих се в лагера. Как облекчава само! Изведнъж от плещите ми се смъкна цяла година заточение! Само не знам ти къде се научи да се биеш със счупени бутилки и да докарваш хората до евнуси!

— В борба за човешките права — отговорих аз. — Живеем в епохата на парадоксите. Водим война, за да запазим мира.

Така бе горе-долу. Принудени бяхме да лъжем и да мамим, за да се защищаваме и да останем живи. През следващите седмици крадях на селяните овошките от дърветата и млякото от зимниците им. Бе щастливо време — опасно, объркано и жалко, понякога безутешно, често пъти комично — ала никога горчиво. Току-що ви разказах инцидента с кръчмаря; появиха се и други подобни ситуации. Навярно и това ви е познато.

Кимнах.

— Ако можеха да се приемат така, често те биваха и смешни.

— Научих се — отвърна Шварц. — От Хелен. Тя бе човек, в който миналото бе престанало да се наслагва. Онова, което понякога само бегло бях почувствувал в себе си, у нея се превръщаше в сияйно настояще. Ден по ден миналото в нея се разпукваше, както ледът след онзи призрачен Ездач по Боденското езеро. Затова пък всичко се стремеше към настоящето. Това, което при други се разпределя за цял живот, при нея се съсредоточаваше за момента, ала то не бе някакво вцепенено съсредоточаване, а волно, ведро като Моцарт и неумолимо като смъртта. Понятията морал и отговорност, в техния сковаващ смисъл, вече не съществуваха; по-висши, почти извънземни закони ги заместиха. Вече не й оставаше време за нещо друго. Искреше като фойерверк, без пепел. Не искаше да се спаси; тогава още не го вярвах. Тя знаеше, че е невъзможно да бъде спасена, но прие, защото аз настоявах, и аз, глупакът, я влачих по пътя към Голгота цели дванадесет спирки от Бордо до Байон, а след туй по безкрайния път към Марсилия и обратно дотук.