Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Трябваше да напуснем Биариц. Мамехме се взаимно. Хелен наблюдаваше мен, а аз нея, но скоро измамата доби странна мощ. Тя най-напред унищожи онова, от което безмерно се страхувах — понятието за времето Разпределението на седмици и месеци се разпадна и уплахата пред краткостта на времето, което ни оставаше, стана прозрачна като стъкло. Страхът престана да бъде прикритие — той по-скоро закриляше дните ни. Всичко, което можеше да ни разстрои, рикошираше в него; нищо не можеше да проникне навътре. Аз изживявах пристъпите си на отчаяние, когато Хелен спеше. Тогава втренчвах поглед в лицето, което дишаше леко, после в здравите си ръце и съзнавах ужасяващата безпомощност, която природата ни налага — непреодолимата преграда. Моята здрава кръв не можеше да спаси любимата болна. Това не може да се разбере, а и смъртта не може да се разбере.

Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата.

Застудя. Носех със себе си Дега — парите ни за Америка, и сега на драго сърце бих го продал; но в малките градове и в селата нямаше кой да даде нещо за него. Някъде се залавяхме на работа. Научих се на селски труд. Сякох и копах; исках да върша нещо. Ние не бяхме единствените. Видях професори да режат с трион дърва и оперни певци да копаят моркови. Селяните бяха като всички селяни: те използваха случая да намерят евтини работници. Някои плащаха; други даваха храна и позволяваха да се преспи. Трети пък гонеха просителите. Така ние странствувахме и наближавахме Марсилия. Били ли сте в Марсилия?

— Кой не е бил там? — отвърнах аз — Това бе ловният участък на жандармерията и гестапо. Те ловяха емигрантите пред консулствата като зайци.

— За малко не хванаха и нас — поде Шварц. — При това префектът към външния отдел на Марсилия правеше всичко, за да спаси емигрантите. Аз все още страстно желаех да получа американска виза. Струваше ми се, че тя би могла да усмири и рака. Известно ви е, че виза не се получаваше, ако не можеше да се докаже, че се намираш в голяма опасност и ако в Америка не си включен в един списък на известни художници, учени или интелектуалци. Сякаш тогава не се намирахме в опасност всички и сякаш човекът не беше човек! Разликата между ценни и обикновени хора не е ли вече един далечен паралел със свръхчовека и малоценния индивид?

— Не могат да приберат всички.

— Не могат ли? — попита Шварц.

Не отговорих. Какво имаше да се отговаря? Тук „да“ й „не“ бяха едно.

— Тогава защо да не са най-нищите? — попита Шварц. — Тези без имена и без заслуги.

Пак не отговорих. Шварц имаше две американски визи — какво искаше още? Та нима не знаеше, че Америка даваше виза на всекиго, щом оттатък някой гарантираше, че няма да е в тежест на държавата.

Следващия миг той го каза.

— Не познавах никого в Америка, но ми дадоха един адрес в Ню Йорк. Писах. Писах и на други. Описах нашето положение. Тогава един познат ми каза, че съм сбъркал; в САЩ не се допускали болни. Неизлечимо болни пък било изключение. Трябваше да представя Хелен здрава. Хелен бе чула част от разговора. Не успях да избягна това — в Марсилия, този разстроен пчелен рояк, не се говореше за нищо друго.

Същата вечер седнахме в един ресторант близо до Каньобиер. Вятърът фучеше из улиците. Не бях обезкуражен. Надявах се да намеря някой човечен лекар, който да удостовери, че Хелен е здрава. Продължавахме да играем същата игра: че си вярваме един друг и че аз нищо не знам. Бях писал на префекта към нейния лагер да потвърди, че се намираме в опасност. Бяхме намерили една малка стая; получих и разрешение за пребивание за една седмица и нощем работех на черно в един ресторант като мияч на съдове; имахме малко пари и един аптекар ми бе дал по рецептата на Дюбоа десет ампули морфин — за момента имахме всичко, което ни трябваше.

Седяхме до прозореца на ресторанта и гледахме към улицата. Можехме да си позволим този лукс, защото в продължение на една седмица не бе необходимо да се крием. Внезапно Хелен се изплаши и улови ръката ми. Тя втренчи очи във веещия мрак.

— Георг! — прошепна тя.

— Къде?

— Там, в откритата кола. Познах го. Току-що мина.

— Сигурна ли си, че си го познала?