Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Когато пристигнахме, Хелен лежеше на леглото. Лицето й беше влажно от пот; но беше по-спокойна.

— Довел си лекар — изрече тя тъй недружелюбно, сякаш бях най-големият й враг.

Доктор Дюбоа се приближи с лека стъпка.

— Не съм болна — каза тя.

— Мадам — с усмивка каза доктор Дюбоа, — не предпочитате ли да предоставите на един лекар да установи това?

Той отвори чантата си и извади инструменти.

— Остави ни сами — обърна се Хелен към мен.

Объркан, аз излязох от стаята. Сетих се за това, което бе казал лекарят в лагера. Тръгнах по улицата напред-назад и втренчено загледах табелата на отсрещния гараж. Тлъстия човек от табелата на отсрещния гараж. Тлъстият човек от табелата, направен от маркучи, се превърна в мрачен символ от черва и пълзящи бели червеи. Долавях ударите на чука от гаража и ми се стори, че някой чука по ламаринен ковчег; внезапно разбрах, че заплахата отдавна е стояла зад нас, един пепеляв фон, на който животът ни бе придобил по-релефни контури, като огряна от слънце гора пред стена от буря.

Дюбоа се върна по някое време. Имаше остра брадичка и навярно бе курортен лекар, който предписваше невинни средства против кашлица и махмурлук. Отчаях се, като го видях да пристига с танцовата си походка. Това бе мъртъв сезон за Биариц; положително бе благодарен за всичко, което му се предлагаше.

— Госпожа съпругата ви — каза той.

Погледнах го втренчено.

— Какво? — попитах аз. — По дяволите, кажете истината или не казвайте нищо!

Една деликатна, много красива усмивка за миг го промени изцяло.

— Ето — каза той, извади рецепта и написа нещо неразбираемо — Ето! Поръчайте го в аптеката. Нека ви върнат рецептата, ще можете да я ползвате постоянно. Отбелязал съм го.

Взех бялата бележка.

— Какво е?

— Нищо, което да можете да промените — отвърна той. — Не забравяйте това! Нищо, което да можете да промените.

— Какво е? Искам да знам истината, без тайни!

На това той не отговори.

— Когато ви дотрябва, идете в някоя аптека — каза той. — Ще ви го дадат.

— Какво е?

— Силно успокояващо средство. Дава се само по лекарско предписание.

Взех го.

— Какво ви дължа?

— Нищо.

И той се понесе нататък. На ъгъла на улицата се обърна.

— Вземете го и го поставете някъде, гдето жена ви ще може да го намери! Не говорете с нея за това. Тя знае всичко. Достойна е за възхищение.

— Хелен — обърнах се към нея аз. — Какво означава всичко това? Ти си болна. Защо не искаш да говориш с мен за болестта си?

— Не ме мъчи — отговори тя много отпаднала. — Остави ме да живея, както искам.

— Не искаш ли да говориш с мен за това?

Тя поклати глава.

— Няма за какво да се говори.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не, любими — отвърна тя. — Този път не можеш да ми помогнеш. Ако би могъл, щях да ти го кажа.

— Последният Дега е още в мен. Мога да го продам. В Биариц има богати хора. Ще получим достатъчно пари, за да постъпиш в болница.

— За да ме затворят? И без това няма да помогне нищо. Повярвай ми!

— Толкова ли е зле?

Тя ме погледна тъй изтерзана и отчаяна, че повече не попитах.

Реших да отида още веднъж при Дюбоа и да разбера.

Шварц замълча.

— Рак ли имаше? — попитах аз.

Той кимна.

— Трябваше отдавна да го предположа. Бе ходила в Швейцария и тогава й казали, че е възможно да я оперират още веднъж, но няма да помогне. Била е вече оперирана преди това — бях видял белега. На времето професорът й бе казал истината. Тя е могла да избира между още няколко безполезни операции и късче живот без болница. Казал й бе още, че не може да гарантира престоят в болницата да удължи живота й. Бе отказала операциите.

— И не искаше да ви го каже?

— Не. Тя мразеше болестта. Опитваше се да не й обръща внимание. Чувствуваше се мръсна, сякаш червей лазеха в нея. Имаше чувството, че болестта е пихтиесто животно, което живее в нея и расте. Хелен мислеше, че ще се гнуся от нея, ако зная. Може би все още се надяваше, че може да задуши болестта, като нехае за нея.

— Никога ли не сте разговаряли по този въпрос?

— Много малко — отвърна Шварц. — Тя бе говорила с Дюбоа, а сетне аз го принудих да ми разкаже всичко. От него получих тогава и лекарствата. Той ми обясни, че болките ще се увеличават; но било възможно всичко да завърши бързо и без мъки.

Не говорих с Хелен. Тя не желаеше. Заплашваше ме, че ще се самоубие, ако не я оставя на спокойствие. Тогава се престорих, че й вярвам, сякаш наистина бяха гърчове от невинен произход.