Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Повечето са като вас — отвърна експертът.

— А вие? — попитах аз.

— Аз се отказах да заминавам — каза той. — С това си изкарвам хляба. Преводач съм, съветник, специалист но визи, експерт в подслоняването…

Не се зачудих. Бедата ни кара да зреем рано, а младежта не познава душевни тревоги, породени от сантименталност или предразсъдъци. Отидохме в едно кафене и експертът ми описа положението. Съществуваше възможност войсковите части да се оттеглят; и въпреки това в Бордо трудно се получаваха разрешения за пребивание; за визи да не говорим. В момента като удобен за получаване на испанска виза минаваше Байон, обаче там било препълнено. Най-подходяща изглеждаше Марсилия; но това бе дълъг път. По-късно го извървяхме всички, и вие също, нали? — запита Шварц.

— Да — казах аз. Пътя към Голгота.

Шварц кимна.

— Естествено пак направих опит в американското консулство пътем. Но Хелен имаше валиден немски паспорт от нацистко време; тогава как можехме да докажем, че се намираме в смъртна опасност? Треперещите от страх евреи пред вратите изглеждаха по-застрашени. Двата паспорта свидетелствуваха срещу нас, дори и паспортът на мъртвия Шварц.

Решихме да се върнем в малкия ни замък. На два пъти ни спираха полицаи; и двата пъти приложих насилие — изругах полицаите, тикнах им паспортите под носа и се представих за австро-немец, към военното управление. Хелен се смееше, намираше го за смешно. За пръв път ми хрумна тази идея, когато бях поискал в кръчмата да ми върнат багажа. Кръчмарят заяви, че никога не бил получавал от нас багаж.

— Ако желаете, можете да извикате полиция — каза той и намигна насмешливо. — Но предполагам, че нямате такова желание!

— Не е необходимо — възразих аз. — Дайте нещата насам!

Кръчмарят кимна на младежа зад тезгяха.

— Анри, господинът иска да си тръгва.

Анри се приближи със засукани ръкави.

— На ваше място бих си помислил, Анри — казах му аз. — Или горите от желание да, видите как изглежда един немски концентрационен лагер отвътре?

— Та gueule 14 14 Затваряй си устата (фр.ез.). Б. пр. — изръмжа Анри и посегна към мен. — Стреляйте, сержант! — извиках сурово аз и погледнах встрани от него.

Анри се хвана. Той се обърна и понеже ръцете му още бяха вдигнати, аз с все сила го ритнах в меките части. Той изрева и падна. Кръчмарят пипна една бутилка и излезе иззад тезгяха.

Аз грабнах бутилката „Дюбоне“ от тезгяха, счупих я в един ръб и задържах назъбената част в ръката си, Кръчмарят се спря. Зад мен издрънча втора бутилка, Не се обърнах, не трябваше да изпускам кръчмаря от очи.

— Аз съм — обади се Хелен и изкрещя на кръчмаря:

— Мръсник! Изваждай нещата или от лицето ти и следа няма да остане!

С назъбена бутилка в ръка, тя ме заобиколи и се спусна към кръчмаря. Улових я здраво със свободната си ръка. Вероятно бе грабнала бутилка „Перно“, защото внезапно наоколо силно замириса на анасон. Поток от пристанищни псувни се изля върху кръчмаря. Полуприведена, Хелен се мъчеше да се освободи от ръката ми. Кръчмарят бързо отстъпи зад тезгяха.

— Какво става тук? — запита на немски някой откъм вратата.

Кръчмарят взе да се хили. Хелен се обърна. Немският подофицер, който преди малко измислих за Анри, сега действително стоеше тук.

— Ранен ли е? — попита подофицерът.

— Тази свиня ли? — Хелен показа към Анри, който все още стискаше юмруци между краката си и с вдигнати колене седеше на пода.

— Това не е кръв, а „Дюбоне“!

— Немкиня ли сте? — попита подофицерът.

— Да — отвърнах аз. — И на всичко отгоре ни окрадоха.

— Имате ли документи?

Кръчмарят се ухили; изглежда, че разбираше малко немски.

— Естествено — изсъска Хелен. — Аз ви моля да ни подкрепите в нашето право! — Тя високо издигна паспорта си. — Аз съм сестра на командира на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Ето — тя показа датата на паспорта. — Живеем в замъка — тя назова име, което никога не бях чувал — и тръгнахме за един ден до Бордо. Оставихме си нещата тук, при този крадец, който твърди сега, че никога не ги бил получавал. Моля ви, помогнете ни!

Хелен отново се нахвърли на кръчмаря.

— Вярно ли е? — запита го подофицерът.

— Естествено, че е вярно! Немската жена не лъже! — цитира тя едно от идиотските клишета на режима.

— А вие кой сте? — запита подофицерът мен.

— Шофьорът — обясних аз и заоправях комбинезона си.

— Давай насам! — кресна подофицерът на кръчмаря.

Човекът зад тезгяха бе престанал да се хили.