Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Бавно обиколихме. Никой не отговаряше на виковете ни. Потърсих електрически ключ. Нямаше. В замъка не бе прокарано електричество — останал си бе както преди. Имаше малка трапезария в златисто и бяло, една спалня в резеда и позлата. Нито една мебел; навярно собствениците го бяха опразнили, преди да избягат.

Най-после намерихме една ракла в малката мансарда. Вътре имаше няколко карнавални костюма, пъстри и евтини, вероятно останали от някакво празненство, и няколко кутии свещи. Ала още повече се зарадвахме на желязната пружина с дюшек. Продължихме да търсим и открихме в кухнята малко хляб, няколко консерви сардина, връзка чесън, полупразен буркан с мед, а в зимника — няколко фунта картофи, две-три бутилки вино и наръч дърва. Истинска страна на феите!

Къщата почти навсякъде имаше камини. Закрихме прозореца на една стая, навярно спалня, с няколко от намерените костюми. Обиколих пак къщата и намерих овощна и зеленчукова градина. По дърветата още висяха ябълки и круши. Събрах ги и ги внесох вътре.

Когато се стъмни така, че да не се забелязва димът, накладох огън в камината и започнахме да се храним. Бе призрачно и тайнствено. Отблясъкът на огъня трептеше върху великолепната ламперия, а сенките ни се люшкаха като духове от един щастлив свят.

Стопли се и Хелен смени дрехите си, за да ги изсуши. Извади вечерната си рокля от Париж и я облече. Отворих виното. Нямахме чаши и пихме от бутилката. Сетне Хелен се преоблече още веднъж. Извади от раклата едно домино и част от костюм и побягна с тях по тъмното стълбище. Викаше отгоре и отдолу и се стрелкаше навред. Гласът й отекваше от всички страни. Престанах да я виждам и чувах само стъпките й, докато внезапно застана в тъмното зад мен — усетих дъха й в тила си.

— Помислих, че съм те загубил — казах аз и здраво я улових.

— Няма да ме загубиш никога — прошепна тя през тясната маска. — А знаеш ли защо? Защото никога не си искал да ме задържиш, както селянинът нивата си. В сравнение с това и най-блестящият мъж става скучен.

— Положително не съм блестящ мъж — изненадан казах аз.

Бяхме застанали на площадката на стълбището. През полуотворената врата на спалнята падаше една ивица от трепкащата светлина на камината върху бронзовите орнаменти на парапета, върху раменете и устата на Хелен.

— Ти не знаеш какво си — промърмори тя и ме погледна с блестящи очи, като на змия — не показваха през маската бялото, а само бяха неподвижни и лъщящи. — Но ти би трябвало да знаеш колко печални са всички тези донжуановци! Като дрехи, които обличаме само по веднъж. Но ти — ти си душата!

Може би костюмите, които носехме, ни улесняваха да изговаряме подобни думи. Също като нея и аз бях облякъл един костюм, малко против волята си, но другите ми дрехи, като нейните, още бяха мокри и се сушаха на камината. Необичайните дрехи в тази призрачна обстановка на belle epoque промениха и нас, отвориха устните ни за по-други думи от обикновените. Вярност и изневяра изгубиха гражданската си тежест и едностранчивост; едното можеше да бъде и другото, не съществуваха вече само едното или само другото, а много отсенки, имената изгубиха своето значение.

— Ние сме мъртви — пошепна Хелен. — И двамата. За нас вече няма закони. Ти си мъртъв, с мъртъв паспорт, а аз съм умряла днес в болница. Погледни дрехите ни. Сякаш сме пъстри позлатени прилепи, които се стрелкат из едно отмряло столетие. Наричаха го красивото столетие, такова е и било, със своите менуети, грация и сводове рококо — ала в края му дебнеше гилотината, както винаги и навсякъде дебне в хладната утрин, след всяко тържество, святкаща и неумолима. Къде ли е нашата, любими?

— Остави това, Хелен — казах аз.

— Никъде — пошепна тя. — Къде има гилотина за мъртъвци? Тя вече не може да ни посече — не може да съсечеш светлината, нито сянката, ала не се ли опитваха хиляди пъти да счупят ръцете ни? Задръж ме, в това вълшебство тук и в златната тъма, и може би в нас ще остане нещо и ще озари злощастния час на последното ни дихание.

— Не говори така, Хелен — продумах аз и почувствувах леки тръпки.

— Помни ме винаги каквато съм сега — пошепна тя, без да ме слуша. — Кой знае какво ще става още с нас…

— Ще идем в Америка и все някога войната ще свърши — отговорих аз.

— Не се оплаквам — плътно до лицето ми каза тя. — Как можем да се оплакваме? Какво щеше да стане от нас? Една посредствена, скучна двойка, която в Оснабрюк щеше да води посредствен, скучен живот, с посредствени чувства и в годината едно пътуване в добавка…