Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Направете го днес — отвърнах аз. — Веднъж стоях две години в лагер, защото избягах един ден по-късно.

Изведнъж се почувствувах крайно изтощен. Навярно той бе забелязал, че съм посивял като пред припадък. Изпрати за коняк.

— Кафе — казах аз и се свлякох на един стол. Стаята се въртеше във виолетови и сиви сенки. Не бива да падам, помислих си, когато забуча в ушите ми. Хелен е свободна, трябва да се махнем оттук!

В шумоленето и пърпоренето се намесиха някакво лице и глас, който крещеше, отначало неразбираемо, а после по-високо. Опитах се да ги следя, него и лицето, и после го чух: „Смятате ли, че за мен това е шега, merde alors? 12 12 Дявол да го вземе (фр.ез.). Б. пр. Какво по дяволите означава всичко? Аз не съм пазач на затворници, аз съм порядъчен човек, по дяволите и всичко, и с всички… всички да си вървят, всички!“

Отново изгубих гласа и не знам дали наистина бе крещял така, или ми се бе счуло. Кафето дойде, аз, олюляваики се, излязох навън и се отпуснах на една пейка. След известно време дойде някой и каза да съм почакал още малко. Аз и без друго не бих си отишъл.

После дойде префектът и ми обясни, че всичко е наред. Стори ми се, че припадъкът се оказа полезен, колкото и думите ми.

— По-добре ли се чувствувате? — ме запита чиновникът. — Не трябва да се страхувате толкова много от мен. Аз съм само един дребен провинциален френски префект.

— Това е повече от бог — отвърнах аз щастлив. — Бог ми е дал само едно твърде общо разрешение за пребивание на земята, с което не мога да предприема нищо. Онова, от което действително се нуждая, е разрешение за пребивание в окръга тук и никой друг не може да ми го даде освен вие, господин префект.

Той се засмя:

— Но ако ви търсят, тук сте най-застрашен.

— Ако ме търсят, в Марсилия съм по-застрашен, отколкото тук. Ще предположат, че по-скоро съм там, отколкото тук. Дайте ни разрешение за една седмица. През това време ще можем да поемем пътя през Червено море.

— Червено море?

— Това е израз между бегълци. Ние живеем като евреите при изтеглянето им от Египет. Зад нас немската армия и гестапото, от двете ни страни — морето от френски и испански полицаи, а пред нас — обетованата земя Португалия, с пристанището в Лисабон, за към още по-обетованата земя Америка.

— Да не би да имате американска виза?

— Ще получим.

— Изглежда, че вярвате в чудеса.

— Нямам друг избор. Днес не стана ли чудо?

Шварц ми се усмихна.

Странно е колко пресметливи можем да станем, изпаднем ли в беда. Знаех добре защо съм казал последния израз и защо преди това бях поласкал префекта със сравнението за бога. Трябваше да издействувам едно кратко разрешение за пребивание. Когато разчитаме изцяло на други, превръщаме се в точно пресмятащи психолози, дори и да сме останали почти без дъх, а може би тъкмо заради това. Едното няма нищо общо с другото, а двете действуват отделно, без едното да накърнява другото, страхът е истински, болката е истинска, а такава е и сметката. Всички имат еднаква цел: спасение.

Шварц видимо се беше успокоил.

— Скоро свършвам — каза той. — Наистина получихме разрешение за пребивание до една седмица. Чаках на портала на лагера, за да отведа Хелен. Бе късно следобед. Ръмеше ситен дъжд. До нея стоеше лекарят. Видях я за миг да говори с него, преди още да ме забележи. Тя говореше оживено, а лицето й бе по-развълнувано, отколкото бях свикнал да го виждам; имах чувство, че надничам от улицата в стая, без да ме виждат.

После тя ме забеляза.

— Жена ви е тежко болна — обърна се към мен лекарят.

— Това е истина — отвърна със смях Хелен. — Изпращат ме в болница и там ще умра. Съвсем както е уговорено.

— Това не е шега — враждебно заяви лекарят. — Жена ви действително е за болница.

— Тогава защо отдавна не е вече там? — попитах аз.

— Какво означава всичко това? — се намеси Хелен. — Не съм болна и няма да отида в болница.

— Можете ли да я пратите в болница — попитах аз лекаря, — така че там да бъде в безопасност?

— Не — след известна пауза отвърна той.

Хелен отново се засмя.

— Разбира се, че не. Що за глупав разговор. Adieu, Жан.

Тя тръгна надолу по пътя. Исках да попитам лекаря какво й е, но не можах. Той ме гледаше втренчено, после бързо се запъти обратно към лагера. Последвах Хелен.

— Носиш ли паспорта си? — попитах.

Тя кимна.

— Дай ми чантата си — казах аз.

— Няма почти нищо вътре.

— Въпреки това ми я дай.

— Роклята, дето ми я купи в Париж, е все още с мен.