Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Денят ми се стори безкраен. Когато за стотен път се промъкнах край бодливата тел, внезапно видях на около двайсет крачки разстояние откъм моята страна увит във вестник пакет. Съдържаше парче хляб, две ябълки и бележка без подпис: тази вечер. Навярно Хелен го бе хвърлила, когато не съм бил там. Изядох хляба на колене, толкова безсилен се почувствувах. След това отидох до скривалището си и заспах. Събудих се следобед. Беше много ясен ден, изпълнен със златиста светлина като с вино. Всяка нощ шумакът се бе обагрял все по-пъстър. Сега буките и една липа се издигаха тъй жълти и червени под топлото следобедно слънце, грейнало над моята полянка, сякаш, докато съм спял, невидим художник ги бе превърнал във факли, които горяха неподвижно в безкрайно тихата светлина. Лист не помръдваше.

Шварц замълча.

— Моля ви, не губете търпение, ако правя привидно излишни описания на природата. През цялото това време природата бе за нас тъй важна, както е за животните. Тя никога не ни върна. Не ни искаше паспорт и документ, че принадлежим към арийската раса. Тя даваше и взимаше, но беше безлична, а това действуваше като балсам. През този следобед дълго време не се помръднах; боях се, че мога да прелея като блюдо, препълнено с вода. Тогава, в съвършената тишина, без никакъв повей на вятъра, изведнъж видях стотици листа да политат от дърветата надолу, като по тайнствена команда. Те спокойно се плъзнаха през ясния въздух и няколко паднаха връз мен. В този миг познах свободата на смъртта и нейната огромна утеха. Знаех, без да взимам решение, че не ме бе споходила милостта да завърша живота си, ако Хелен умре, че не е нужно да оставам сам и че тази милост е възмездието, дадено на човек за свръхмярата от любов, на която е способен и която надхвърля възможностите на създанието — аз го осъзнах, без да мисля, и още докато го съзнавах, като че ли в един много далечен смисъл, не бе вече тъй необходимо да умирам.

Хелен не стоеше в редицата на стената на плача. Тя дойде едва след като другите си бяха отишли. Облечена бе с къси панталони и блуза и ми подаде през телта бутилка вино и един пакет. Изглеждаше много млада в необичайните дрехи.

— Тапата е извадена — каза тя. — Ето и канче. — Тя леко се провря през бодливата тел. — Сигурно си примрял от глад. В лавката намерих нещо, което от Париж насам не си виждал.

— Одеколон — отвърнах аз. Свежа, тя ухаеше в свежата нощ. Хелен поклати глава. Видях, че косата й бе подстригана — беше по-къса от преди.

— Но какво се е случило? — внезапно ядосан попитах аз. — Помислих, че са те отвели и си едва ли не на умиране, а ти пристигаш, сякаш си била в козметичен салон. И маникюр ли ти направиха?

— Направих си го сама. — Тя вдигна ръцете си и се засмя. — Хайде да изпием виното!

— Какво се е случило? Гестапо ли дойде?

— Не. Една военна комисия. Но с двама чиновника: от гестапо.

— Отведоха ли някого?

— Не — отвърна тя. — Дай ми да пия.

Видях, че бе много възбудена. Ръцете й горяха, а кожата й беше толкова суха, като че ли всеки момент щеше да запращи.

— Те бяха тук — каза Хелен. — Дойдоха да направят списък на нацистите в лагера. Трябва да бъдат върнати в Германия.

— Много ли са?

— Достатъчно. Не сме допускали, че са толкова много. Някои от тях никога не са го признавали. Имаше една, която познавах — тя изведнъж се изстъпи напред и заяви, че е нацистка, че е набавила ценни сведения, че иска да се върне в Отечеството. Тук се държали с нея отвратително, веднага да я вземели с тях. Познавах я добре. Прекалено добре. Тя знае…

Хелен бързо отпи и ми подаде канчето.

— Какво знае?

— Не мога вече точно да кажа. Имаше толкова много нощи, през които говорихме, говорихме. Тя знае коя съм… — Хелен вдигна глава. — Никога няма да се върна! Никога! Ще се самоубия, ако искат да ме отведат!

— Няма да се самоубиеш и няма да те отведат. Защо! Бог знае къде е Георг; той не научава всичко. И защо тази жена ще поиска да те издаде? Какво ще й помогне?

— Обещай ми, че няма да позволиш да ме върнат.

— Обещавам ти — казах аз. — Тя бе прекомерно възбудена, за да можех да сторя нещо друго, освен в безсилието си да обещая всемогъщество.

— Обичам те — каза тя със Своя дрезгав, възбуден глас. — Обичам те, каквото и да се случи някога. Трябва да го вярваш, винаги.

— Вярвам — отговорих аз. И вярвах, и не вярвах.

Изтощена, Хелен се облегна назад.

— Ще бягаме — казах аз. — Още тази нощ.

— Къде? Имаш ли паспорт?

— Да. Даде ми го един, който работеше в канцеларията, където държаха документите на интернираните. Твоят у кого е?