Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Даваш ми храната си, а сама гладуваш — казах аз.

— Имам достатъчно за ядене — отвърна тя. — Това е осигурено. Ето — тя бръкна ръка в джоба — дори и парче шоколад. Вчера можахме да купим Pate de foie gras 10 10 Пастет от гъши дроб (фр.ез.). Б. пр. и сардини в консерви. Без хляб обаче.

— Ще отиде ли човекът, с когото говорих? — попитах аз.

— Да…

Внезапно лицето на Хелен потрепна.

— Никога няма да се върна — каза после тя. — Никога! Ти си ми го обещал! Не желая да ме хванат!

— Няма да те хванат.

След един час колите отпътуваха. Жените пееха. Вятърът донесе „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“.

През тази нощ дадох на Хелен част от отровата, която бях получил в „Льо Верне“.

След един ден тя знаеше, че Георг е научил къде е.

— Кой ти каза? — попитах аз.

— Някой, който знае.

— Кой?

— Лекарят на лагера.

— Той откъде знае?

— От комендатурата. Там питали.

— Каза ли ти лекарят какво да направиш?

— Можел да ме скрие за няколко дни в лазарета. Не за дълго.

— Тогава трябва да напуснеш лагера. От кого дойде вчера предупреждението да се скрият в гората най-застрашените?

— От префекта.

— Добре — рекох аз. — Погрижи се да получиш оттук паспорта си и документ за освобождаване. Може би лекарят ще ти помогне. Ако не, ще бягаме. Приготви каквото искаш да вземеш. Не казвай на никого. На никого! Ще се опитам да говоря с префекта. Изглежда, че е човек.

— Недей! Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив!

Почистих доколкото бе възможно монтьорския комбинезон и сутринта напуснах гората. Трябваше да очаквам, че ще се натъкна на френски полицаи или на немски патрули, но отсега нататък винаги трябваше да го очаквам.

Успях да се явя пред префекта. Сплаших един полицай и един писар, като се представих за немски техник, който искаше да събере сведения относно изграждането на електрическа мрежа за военни цели. Когато правим неочакваното, понякога пробиваме, бях научил това. Като беглец полицаят незабавно щеше да ме арестува. Този вид хора реагират най-добре на викове.

На префекта казах истината. Първоначално искаше да ме изхвърли. После нахалството ми започна да го забавлява. Даде ми една цигара и ми каза да се пръждосвам по дяволите — той не бил нито чул, нито видял нещо. Десет минути по-късно ми обясняваше, че нищо не можел да направи, че вероятно немците имали списъци и щели да го държат отговорен, ако някой липсвал. Не желаел да се затрие в немски концентрационен лагер.

— Господин префект — казах аз. — Знам, че сте закриляли затворници. Знам също, че трябва да прилагате заповедите си. Но и двамата знаем още, че Франция се намира в хаоса на поражението, че заповедите от днес утре могат да станат позор и че когато объркването се изроди в безсмислена жестокост, дори и по-късно, трудно се намират извинения. Защо трябва против волята си да държите невинни хора в кафез от бодлива тел, готови за крематориуми и изтезания? Възможно е по времето, когато Франция още се защищаваше, да е съществувало някакво привидно право да затварят чужденци в лагери за интернирани без оглед на това дали са за или против нападателите. Войната обаче отдавна свърши; преди няколко дни победителите отведоха сънародниците си. Това, което сега се намира още в лагера, са жертви, които всеки ден чезнат от страх да не бъдат убити. Би трябвало да ви моля за всички тези жертви — аз ви моля само за една от тях. Ако се опасявате за списъците, впишете жена ми като избягала, от мен да мине, впишете я като умряла, ако щете като самоубийца, тогава няма да носите отговорност!

Той ме изгледа продължително.

— Утре елате пак — ми каза после.

Не мръднах.

— Не знам в чии ръце ще бъда утре. Направете го днес по-добре.

— Елате след два часа.

— Ще чакам пред вратата ви — казах аз. — Това е най-сигурното място, което познавам.

Внезапно той се усмихна.

— Quel le affaire d’amour 11 11 Ама че любовна история (фр.ез). Б. пр. — каза той. — Женен сте, а трябва да живеете, сякаш не сте. Обикновено става обратното.

Отдъхнах си. След един час ме повика да вляза.

— Свързах се с ръководството на лагера — каза той. — Вярно е, че са питали за жена ви. Ще приемем предложението ви и ще я оставим да умре. Тогава ще имате спокойствие. Ние също.

Кимнах. Внезапно ме обзе особен, непознат страх, остатък от суеверие да не предизвикам съдбата. Но не бях ли самият аз отдавна умрял и не живеех ли с документите на един мъртъв?

— До утре всичко ще бъде уредено — каза префектът.