Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Маркизът я погледна учудено:

— Кой е той?

— Гарик Фицуилям. Само че Гарик ни последва дотук и се опита да ме убие, за да не мога да кажа на Реджиналд истината за Клер. Трябва да благодариш на Данте, а не да го ругаеш. Той спаси живота ми.

Реджиналд пристъпи напред.

— Какво искаш да кажеш, Джилиън? Каква истина за Клер?

— Клер те е тровила, Реджи. Затова се чувстваше толкова зле през последните месеци. Тя държи отровата в нощната си масичка, в тайно отделение зад чекмеджето. Ето защо е накарала Гарик да ме отвлече, за да може да довърши започнатото, преди да се сетя какво е намислила.

Лицето на Реджиналд придоби странен оттенък на бяло. Напълно слисан, той се строполи на стола зад себе си.

— Откъде разбра?

— Започнах да подозирам, че нещо не е наред, когато за пръв път намерих шишето с отровата в стаята й, макар тя да ми каза, че е парфюм. Това стана, преди да бъда отвлечена. Спомням си, че ми се стори странно, дето Клер се държа толкова спокойно с мен тогава. Дори не ми се разсърди. Това не беше в нейния стил. Тя винаги си е търсила причини да се кара с мен.

Реджиналд я погледна.

— Откъде си спомняш, че винаги си е търсила поводи да се кара е теб? — Той млъкна и се втренчи озадачено в нея. — Паметта ти! Джилиън, паметта ти се е върнала!

Джилиън помисли малко. Инцидентът с Клер беше кристално ясен в съзнанието й. Тя се усмихна.

— Прав си, Реджи. Дори си спомням, че рожденият ти ден е на втори юни и че някога криеше граха от вечерята в джоба на сакото си, за да не го ядеш.

Реджи се засмя. Беше й хубаво да го види отново усмихнат. Изглеждаше по-млад, по-здрав. Но тази усмивка изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.

— Трябваше да се сетя какво е намислила Клер. Знаех, че ме мрази, но никога не съм предполагал, че ще поиска да ме убие.

— По тази причина те е лъгала и за Данте всичките тези години — продължи Джилиън. — Искала е да го предизвикаш на дуел е надеждата Данте да те убие. Само че не е предвидила, че той изобщо ще откаже да се срещне с теб и ще развали всичките й планове.

Реджиналд се втренчи в пода, като се опитваше да схване мисълта, че собствената му съпруга се е опитала да го убие не веднъж, а два пъти.

— Нищо чудно, че толкова упорито се опитваше да ме накара да повярвам, че си пристанала на някого — каза маркизът. — Бях глупак, че изобщо я слушах. Ще се оправим с Клер, когато се върнем в града, Реджиналд. Съвсем скоро тя завинаги ще изчезне от живота ни. — След това се обърна към Данте: — Изглежда, дължим ти благодарност, Морган, задето спаси живота на нашата Джилиън не веднъж, а два пъти. Също така бих искал да ти се извиня за отношението си към теб. — Обърна се към Реджиналд: — Кажи на кочияша, че се връщаме в Лондон веднага щом свалим Джилиън долу.

Данте не се помръдна от мястото си до леглото.

— Страхувам се, че не мога да позволя това, лорд Адамли. Джилиън ще остане тук, в Уайлдууд.

Маркизът почервеня:

— Това надминава всички граници! Независимо от случилото се, все още нямаш право да решаваш къде ще отиде дъщеря ми.

Данте го погледна кротко:

— Като неин съпруг и тъй като зная, че тя иска да остане с мен в Уайлдууд, имам пълното право, милорд.

— Ето ги!

Данте дръпна малката дръжка на куфарчето, пъхнато в тясното пространство под покрива на таванската стая. Постави го на земята, отвори капака и извади отвътре малките дървени войници.

— Кавалеристи, точно както ти казах, Фийби. Виж, дори имат шпаги.

— Като теб, когато си се бил с онзи лош човек? — попита Фийби и очите й светнаха, докато оглеждаше всеки от тях. — Джилиън ми каза, че си бил много смел.

Данте и Джилиън седнаха един до друг на пода, като наблюдаваха как Фийби нарежда войниците пред себе си. Джилиън се усмихна и сложи доволно ръка на рамото на съпруга си.

Баща й и Реджиналд бяха останали да преспят и тръгнаха следващата сутрин към Лондон. Маркизът изслуша обясненията на Джилиън как Гарик се е замесил в плановете на снаха му и как по-късно е казал на Джилиън всичко, което тя е смятала да стори на Реджиналд. Когато свърши разказа си, баща й погледна Данте с искрено съжаление в очите.

— Никога не съм и предполагал, че ще изрека тези думи, но дъщеря ми си е намерила достоен мъж — рече той малко преди да замине. — Тя е изключителна жена. Надявам се един ден, когато дъщеря ти порасне, да разбереш защо съм правил всичко това.

Данте просто кимна и пое протегнатата ръка на маркиза.

Сега Джилиън го погледна. Това бе мъжът, когото обичаше повече от живота си. Знаеше, че съдбата им е отредила да прекарат заедно дните си. После погледна Фийби, която имаше същите две трапчинки като на баща си. Въпреки че не беше нейна кръвна дъщеря, чувстваше я много близка; чувство, което се усилваше с всеки изминал ден. Като съпруга на Данте и втора майка на Фийби Джилиън се чувстваше напълно щастлива.