Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Джилиън изохка от болка.

— Моля те…

Гарик се усмихна доволно.

— Виждаш ли, вече ме молиш да продължавам.

Той я пусна и Джилиън трябваше да хване ръба на масата, докато отмине заслепяващата болка.

Гарик мина зад нея, покри устата й с ръка и я наведе в кръста така, че притисна лицето й в масата. Джилиън усети как ръцете му повдигат нощницата й.

— Имам намерение да те обладая тук и сега, точно както направи Морган, за да може той да подуши доказателството за това, когато дойде да те търси на сутринта. Миризмата наистина казва много неща, нали, Джилиън? Макар и да не разпознаваше лицето ми през всичката боя, познаваше парфюма ми. Аз, разбира се, трябваше да се въздържам от употребата му, докато съчинявах онези глупости и се обличах като женствено конте, и стоях настрана, докато Морган танцуваше с теб пред всички точно под носа ми. Искаше ми се да го убия там, но трябваше да премълча и да поиграя още малко ролята на Ганимед, за да не разбереш. Нямаше представа, че съм бил аз през цялото време, нали, Джилиън?

Джилиън се опита да поклати глава. Не можеше да направи нито едно движение, дори с ръце, защото бяха затиснати между тялото й и ръба на масата. Тя потрепера от отвращение, когато почувства ръката на Гарик да се плъзга по крака й. Той я сграбчи грубо за бедрото и отвори краката й по-широко.

Джилиън се помъчи да остане в съзнание въпреки страха, който заплашваше да я погълне. Тя преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото й от отвратителната, задушаваща остра миризма на ръкавицата. Чуваше как Гарик разкопчава панталоните със свободната си ръка. Тя затвори очи и се замоли безгласно.

Моля те, господи, не му позволявай да направи това! Моля те, помогни ми!

Далечен глас прекъсна сексуалната лудост на Гарик точно когато той успя да се освободи от панталоните си.

— Гарик, в къщата свети!

Гарик замръзна.

— По дяволите! — След това вдигна набързо панталоните си. — Изглежда, ще трябва да поотложим въвеждането ти в света на болката и удоволствието, Джилиън.

— Чуваш ли, Гарик? Мисля, че някой ще дойде!

— Да, идиот такъв! — изкрещя Гарик, изправи Джилиън за косата и я блъсна пред себе си. — Време е да тръгваме, мила моя.

Навън в сенките стоеше една фигура.

— Какво правеше там? Мислех си, че само ще вземеш момичето и ще тръгваме.

— Показвах на скъпата Джилиън какво може да очаква от живота отсега нататък. Джилиън, позволи ми да ти представя твоя похитител, сър Озуел Джилхуули.

Джилиън го погледна. Ядосваше се, че на очите й бяха изскочили сълзи заради болките в косата й. Не искаше никой от тях да види страха й.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, госпожице — каза сър Озуел. — Не съм искал…

— Млъквай, глупако! — Гарик зашлеви Озуел през лицето с опакото на ръката си. — Джилиън ще си получи заслуженото. Тя се отнесе лошо с нас. Правеше се, че не ни вижда. Е, вече няма да може да ни пренебрегва. Всички трябва да се опознаем. Интимно. И това може да започне веднага щом се махнем оттук. Къде са конете?

Данте се събуди малко след зазоряване. Не се изненада особено, когато видя, че Джилиън вече е станала. Вероятно правеше последни приготовления за пристигането на Касия и Ролф.

Той наплиска лицето си с вода от легена и бързо се избръсна. После навлече чиста риза и панталони, като се чудеше дали Джилиън би го харесала с брада, обу ботушите си и слезе долу за закуска.

Очакваше го тълпа от гладни гости.

— Рени — каза Данте, докато се настаняваше на масата, — можеш да известиш лейди Морган, че сме се събрали и сме готови за закуска.

Рени кимна и наля на Данте чаша тъмно кафе, от което се вдигаше пара.

— И къде да намеря Нейно благородие, за да й предам това, милорд?

— Какво искаш да кажеш? — попита Данте и се запита каква ли шега е намислил икономът му. — Със сигурност си я виждал. Трябва да е станала преди зазоряване, а ти си буден от часове, нали, човече?

— Да, милорд, станах в обичайния час — четири и половина, но не съм виждал лейди Морган тази сутрин.

Данте погледна часовника на стената. Беше почти девет и половина. Пет часа и Рени да не я види? Къде ли беше Джилиън?

— Може да е в кухнята — намеси се Мара.

— Да, най-вероятно — каза Данте. — Би ли проверил, Рени? Икономът направи лек поклон и понечи да тръгне.

— Всъщност аз ще отида да я намеря, защото съм сигурен, че ще трябва да употребя сила, за да я накарам да престане да шета и да седне да се нахрани.