Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Тримата се разделиха и всеки се отправи в своята посока.

Данте се движеше бавно, като често се спираше и се ослушваше дали Джилиън не го вика. С всеки метър отчаянието му нарастваше. Нямаше нищо — нито дори следа, която да показва, че някой е минавал скоро оттук. Измъчваше го мисълта, че може би си губи времето. Още повече го терзаеше, че не е опазил Джилиън. А сега можеше да я загуби. Може би грешеше, като си мислеше, че се крият някъде наблизо. Може би наистина бяха поели по пътя и сега се намираха на толкова мили разстояние, че никога нямаше да е в състояние да ги намери. Какво щеше да прави, ако изгубеше Джилиън сега? Не можеше. Не биваше дори да мисли за това!

Денят мина бързо и слънцето се качи на късното лятно небе, преди да се спусне надолу за нощта. Данте не беше виждал Ролф и Адриан от сутринта, когато се бяха разделили. Питаше се дали не са намерили Джилиън. Макар и да се надяваше, че са успели и вече го чакат в Уайлдууд, Данте все още не се отказваше.

Просто трябваше да я намери. Трябваше да я върне по някакъв начин.

След около час намери първата следа.

Парченце дантела се полюляваше на вятъра върху висока туфа изсъхнала полска трева. Данте слезе, за да го вземе. Гледа го дълго, сякаш искаше да види Джилиън през нежната материя. След това го сгъна и се качи на Фюри.

Второто парченце дантела висеше от нисък дъбов клон недалеч от първото. Този път Данте забеляза следи от конски копита във влажната земя. Слезе от седлото и ги огледа внимателно. Едните бяха по-дълбоки от другите, което показваше, че конят е носил допълнително тегло. Двама ездачи? Ако беше така, значи Джилиън яздеше на седлото на Озуел, но кой тогава беше другият? Сигурно със сър Озуел имаше още някой, съучастник. Джилиън можеше и да успее да избяга, ако похитителят й беше един. Но с двама шансовете й намаляваха силно.

Данте проследи отпечатъците, които водеха дълбоко в гората. Тук бяха изпочупени клончета и разпръснати семенца, които вече се виждаха лесно. Очевидно Джилиън беше разбрала това, защото не бе хвърляла други парченца дантели. Данте щеше да се усмихне на прозорливостта й, ако страхът не стягаше гърлото му.

Стигна дотам, където подножието ставаше все по-стръмно и още по-скалисто. Беше съвсем близо до пещерите, където бе играл с брат си като момче. Спомни си деня, когато доведе Джилиън тук, колко любопитна бе тя за пещерите, и за обещанието си да я доведе някой ден пак. Само че никога не му бе минало през ума, че това ще стане при такива обстоятелства.

Данте слезе от коня. От следите личеше, че са спирали при малкия поток, за да напоят конете. Съвсем вероятно тук бяха решили по какъв курс да поемат. Сега щяха да се движат бавно заради скалистата местност. Всъщност от мястото, където се намираше, щяха да се спуснат по камениста клисура и щяха да стигнат там, където малкото било се сливаше с подножието на Пенаинс и образуваше камениста клисура. Сър Озуел щеше да разбере това твърде късно. Щяха да бъдат заобиколени от три страни от назъбени скални стени. Единственият им път беше назад, където сега се намираше Данте.

И където щеше да ги чака.

Точно тогава чу гласа; сърдит, заплашителен, ругаещ глас. И тогава се чу писъкът на Джилиън. Вледеняващият страх, който го бе стегнал при откритието, че Джилиън я няма, изчезна и се превърна в гореща, кипяща ярост.

Той остави Фюри да пие вода от потока и тръгна нататък.

— Виж сега, Джилиън, как заради теб твоята кранта ще умре!

Гарик извади шпагата си от ножницата и я вдигна. Конят се подплаши. Бялото на очите му контрастираше с кафеникаво-червения цвят на косъма му.

— Не, Гарик, не можеш да направиш това!

Гарик се обърна към Джилиън. Острието на шпагата му се намираше на опасно близко разстояние до нея. Сър Озуел, който стоеше до него, направи няколко крачки встрани.

— Така ли? — попита Гарик с пресекващ от ярост глас. — И защо да не мога да убия този кон, Джилиън, след като дори не е мой? Нали знаеш, че го откраднах от конюшнята на Морган. Дори само заради това би трябвало да го убия. Чувал съм, че Морган умее да избира коне. Лошо са ме информирали. Животното е куцо. И е куцо, защото ти ни поведе насам и той си изкълчи крака на проклетите скали. Не може повече да носи тежестта ни. Заради теб страда, Джилиън. Аз просто ще избавя животното от нещастието му.

Гарик вдигна отново шпагата и се приготви да я забие в гърдите на коня.

— Почакай!

Гарик не свали шпагата, а я остави вдигната, готова да нанесе смъртоносния удар. Все пак се обърна към Джилиън.