Салман Рушди - Сатанински строфи

Беше очевидно, че мистър Маслама се пръска от думи и че сега, когато вече беше изригнал, не оставаше нищо друго освен да се изтърпи, да се остави пороят да се оттече по своя звучен път. Тъй като мъжът имаше направа на боксьор, изглеждаше неразумно да бъде ядосван. В очите му Фаришта откри светлината на Истинския вярващ, светлина, която доскоро беше виждал всеки ден в собственото си огледало за бръснене.

— Добре се оправям, сър — хвалеше се Маслама с изящно модулиран и провлечен оксфордски говор. — За кафяв човек изключително добре, взимайки под внимание същината на обстоятелствата, сред които живеем; надявам се, ще позволите.

С кратко, но красноречиво махване на дебела като пушен бут ръка той посочи богатството на своите дрехи: шития по поръчка раиран костюм от три части, златния часовник с тежък ланец и украшение, италианските обувки, копринената вратовръзка с герб, брилянтените копчета за ръкавели на колосаните му бели маншети. Върху този костюм на английски милорд стоеше глава с учудващи размери, покрита с гъста пригладена коса и щръкнали неправдоподобно тучни вежди, под които лумтяха жестоките очи, които Джебраил вече грижливо беше отбелязал.

— Много луксозно — веднага призна Джебраил, защото очевидно се очакваше някакъв отговор. Маслама кимна.

— Винаги ме е теглило към богатата украса — призна той.

Той направил онова, което наричаше първата си пачка, произвеждайки рекламни стихчета, „тази стара дяволска музика“, водеща жените към копринено бельо и блясък за устни, а мъжете към изкушение. Сега притежаваше магазини за плочи из целия град, преуспяващ нощен клуб, наречен „Хот У екс“ 133 133 Присъщо на нервната особеност у човека. , и магазин, пълен с блестящи музикални инструменти, който беше неговата особена гордост и радост. Той беше индиец от Гвиана, „но на това място нищо не е останало, сър. Хората го напускат по-бързо, отколкото самолетите могат да летят“. Беше забогатял бързо „по милостта на всемогъщия Бог. Аз съм редовен в неделя, сър; признавам, че имам слабост към английските църковни песни и пея там така, че да падне таванът“.

Автобиографията беше завършена с беглото споменаване за съществуването на жена и една дузина деца. Джебраил отправи поздравления и се надяваше на тишина, но тогава Маслама пусна бомбата си.

— Няма нужда да ми разказвате за себе си — каза той добродушно. — Естествено зная кой сте, дори ако човек не очаква да види подобно лице по линията Ийстборн — Виктория. — Той намигна цинично и постави пръст на носа си. — Аз ще си мълча. Уважавам частния живот на човека. Няма съмнение. Никакво съмнение.

— Аз? Кой съм аз? — Джебраил беше учуден до оглупяване. Другият кимна важно, веждите му се поклащаха като меки еленови рога.

— Това е въпрос за милиони. В тези несигурни времена, сър, за един морален човек. Когато човек е несигурен в своята същина, как да знае дали е добър или лош? Но вие ме намирате за уморителен. Аз отговарям на собствените си въпроси чрез вярата си в Него — тук Маслама посочи към тавана на железопътното купе — и разбира се, ни най-малко не сте объркан за вашата самоличност, защото сте прочутият, мога ли да кажа легендарният, мистър Джебраил Фаришта, звезда на екрана, и със съжаление трябва да добавя, на нарастващи пиратски видеозаписи; моите дванадесет деца, една жена и аз сме от дълго време и безусловни почитатели на вашите божествени епоси. — Той сграбчи и запомпа дясната ръка на Джебраил.

— Вие клоните като мен към пантеистичен мироглед — продължи да буботи Маслама — и моето харесване на вашата работа произтича от вашето желание да изобразявате божества от всички възможни течения. Вие, сър, сте шарена небесна коалиция; ходещи Обединени нации от богове! Вие сте, накратко, бъдещето. Позволете ми да ви поздравя! — Беше започнал да изпуска миризмата на истинския луд и дори да не беше казал или направил още нищо извън обичайно идиосинкратичното#, Джебраил започна да се безпокои и да измерва разстоянието до вратата с къси тревожни погледи. — Клоня, сър — казваше Маслама, — към мнението, че с каквото и да Го нарича човек, То не е нещо повече от код; шифър, мистър Фаришта, зад който се крие истинското име.

Джебраил остана мълчалив и Маслама, без да прави опит да скрие разочарованието си, беше задължен да говори вместо него.

— Какво е това истинско име, ви чувам да питате — каза той и тогава Джебраил разбра, че е бил прав и че мъжът е напълно луд и неговата автобиография е също такава измислица като „вярата“ му. Където и да отидеше, наоколо обикаляха измислици, мислеше си Джебраил, измислици, преоблечени като истински човешки същества. „Аз си го навлякох — обвиняваше се той. — Страхувайки се за собствения си разум, аз изкарах от бог знае кои тъмни недра тази приказлива и може би опасна тиква.“