Салман Рушди - Сатанински строфи

… Те стигнаха началото на стълбите. Някой запали осветлението.

Памела и Джоши изпищяха едновременно, изпуснаха етика за хокей и побягнаха нагоре толкова бързо, колкото ги държаха краката; докато долу в предното фоайе, ярко осветена от предната врата, чието стъкло беше счупила, за да завърти ключалката на кръглата дръжка на вратата (в своята страст Памела беше забравила да използва веригата), стоеше фигура от кошмар или от късните телевизионни филми, фигура, покрита с кал, лед и кръв, най-косматото създание, виждано някога, с крака и копита на гигантски козел, мъжки торс, покрит с козина, човешки ръце, рогата, но все пак човешка глава, покрита с мръсотия и заформяща се брада. Само и ненаблюдавано, невъзможното нещо падна напред и остана да лежи неподвижно.

Горе, на самия връх на къщата, което ще рече в Саладиновата бърлога, мисис Памела Чамча се гърчеше в обятията на любовника си, изплаквайки сърцето си и крещейки с всички сили:

— Не е вярно! Мъжът ми избухна! Няма оцелели! Чуваш ли ме? Аз съм вдовицата Чамча, чийто съпруг е животински мъртъв!

Във влака за Лондон мистър Джебраил Фаришта отново беше обзет от страха, че Бог е решил да го накаже за загубата на вярата, карайки го да полудее. Той беше седнал до прозореца в първокласно купе за непушачи с гръб към машината, защото за съжаление един тип беше заел другото място, и нахлупил дълбоко меката си шапка, седеше със свити юмруци в аления раиран габардин и се паникьосваше.

Ужасът от загубата на разсъдъка заради един парадокс, от това да бъдеш погубен от нещо, в което той повече не вярваше, че съществува, от превръщането на неговата лудост в аватара на един химеричен архангел, беше толкова силен в него, че беше невъзможно да мисли за това твърде дълго; но как другояче да се обяснят чудесата, метаморфозите и призраците от последните дни? „Това е прост избор — трепереше мълчаливо той. — А изгубил съм си ума, или Б — баба, някой е отишъл и е сменил правилата.“

Сега обаче я имаше утешителната какавида на това железопътно купе, в което чудото успокоително отсъстваше, облегалките бяха оръфани, лампичката за четене над рамото му не работеше, огледалото липсваше от рамката и освен това там бяха правилата: малките кръгове в червено-бяло, забраняващи пушенето, лепенките, наказващи за неправилно използване на спирачката, стрелките, посочващи точките, до които — и не повече! — е разрешено отварянето на малките плъзгащи се прозорчета. Джебраил посети тоалетната и там също малка серия забрани и инструкции зарадва сърцето му. Когато дойде кондукторът с авторитета на своите правещи лунообразни дупки клещи, Джебраил беше донякъде успокоен от тези прояви на закона и започна да се оперва и измисля рационализации. Щастливо беше избягал от смъртта, след това от някакъв вид делириум и сега, възстановен до самия себе си, можеше да очаква нишките на стария си живот, това ще рече на стария нов живот, новия живот, който беше планирал преди, ъъъ, прекъсването — да бъдат подхванати наново. Докато влакът го отнасяше все по-далече и по-далече от сумрачната зона на неговото пристигане и последвалото тайнствено пленничество, носейки се щастливо по щастливата предсказуемост на успоредни метални релси, той усети привличането на големия град, който започва да упражнява магията си върху него, и старата му дарба за надежда, неговият талант да прегръща обновлението пред самозаслепяване за миналите трудности отново се заяви, така че бъдещето можеше да се види. Той скочи от мястото си и се тръшна на противоположната страна на купето с лице, символично обърнато към Лондон, дори това да означаваше да се откаже от прозореца. Какво го е грижа за прозорците? Всичкият Лондон, който искаше, беше тук, в главата му. Той каза името й гласно: „Алилуя“.

— Алилуя, братко — потвърди единственият друг обитател на купето. — Осанна, добри ми сър, и амин.

— Но трябва да добавя, сър, че моите разбирания са напълно светски — продължи непознатият. — Ако бяхте казали „Ля-илях“, аз с радост щях да отговоря с пълно гърло „Илляллях.“ 131 131 Няма друг Бог освен Аллах.

Джебраил разбра, че неговото преместване през купето и нехайното произнасяне на необикновеното име на Али са погрешно разбрани от неговия спътник като покана за разговор на социални и теологични теми.

— Джон Маслама — изрева мъжът, като рязко измъкна визитка от малко портмоне от крокодилска кожа и я натрапи на Джебраил. — Аз лично следвам моя собствена редакция на универсалната вяра, изобретена от император Акбар 132 132 Акбар Великолепни, владетел на Империята на Моголите, който отхвърля ортодоксалния ислям. . Бих казал, че Бог е нещо подобно на небесната музика.