Салман Рушди - Сатанински строфи

— Вие не го знаете! — внезапно изкрещя Маслама, скачайки на крака. — Шарлатанин! Позьор! Измамник! Твърдите, че сте екранният безсмъртен, аватара на сто и един богове, а си нямате хабер! Как е възможно аз, едно забогатяло бедно момче от Бар-тика на Ескуибо 134 134 Град в Гвиана на устието на река Ескуибо. да знам подобни неща, докато Джебраил Фаришта не ги знае? Фалшив! Пфуу за вас!

Джебраил стана, но другият изпълваше почти изцяло пространството между седалките и той, Джебраил, трябваше да се наклони несръчно на една страна, за да избегне махащите като вятърна мелница ръце на Маслама, едната от които бутна от главата му сивата мека шапка. Изведнъж устата на Маслама увисна отворена. Той сякаш се смали с няколко инча и след няколко мига вкамененост падна на колене с глухо тупване.

Какво ли прави там долу, чудеше се Джебраил, вдига шапката ми? Но лудият човек молеше за прошка.

— Никога не съм се съмнявал, че ще дойдете — казваше той. — Извинете недодяланата ми ярост.

Влакът влизаше в тунел и Джебраил видя, че са заобиколени от топла златиста светлина, която идваше от точка точно зад главата му. В стъклото на плъзгащата се врата той видя отражението на своя ореол около косата.

Маслама се бореше с връзките на обувките си.

— През целия си живот, сър, знаех, че съм избран — казваше той с толкова смирен глас, колкото заплашителен беше преди това. — Дори като дете в Бартика знаех. — Той свали дясната обувка и започна да свлича чорапа си. — Беше ми даден знак — каза той. — Чорапът беше свален, откривайки нещо, което изглеждаше като напълно обикновен, макар и извънмерен крак. След това Джебраил преброи и отново преброи от едно до шест. — Същото е и на другия крак — каза гордо Маслама. — И за минута не съм се съмнявал в значението.

Той беше самоназначен чирак на Бога, шестият пръст на крака на Всемирното Нещо. В духовния живот на планетата има нещо напълно сбъркано, помисли Джебраил Фаришта. Твърде много демони в хора, които твърдят, че вярват в Бог.

Влакът излезе от тунела. Джебраил взе решение.

— Стани, шестопръсти Джон — започна той по най-добрия хинди-киноманиер. — Маслама, изправи се.

Другият скочи бързо и застана с наведена глава, кършейки пръстите си.

— Това, което бих искал да зная, сър — промърмори той, — е какво ще бъде? Унищожение или спасение? Защо се върнахте?

Джебраил мислеше бързо.

— За да отсъдя — отговори той най-накрая. — Фактите в случая трябва да бъдат пресети, да се отдаде нужната тежест на за и против. Ето я човешката раса, която е под съд; подсъдима с отвратително досие: престъпница, лош човек. Трябва да се направят грижливи оценки. Засега присъдата е спряна; ще се обяви, когато му дойде времето. Междувременно моето присъствие трябва да остане в тайна поради жизненоважни причини, свързани със сигурността. — Той върна шапката на главата си, чувствайки се удовлетворен от себе си.

Маслама кимаше яростно.

— Можете да се доверите на мен — обеща той. — Аз съм човек, който уважава частния живот на човека. За втори път, на никого няма да кажа.

Джебраил избяга от купето с химните на лудия по петите. Когато избяга на другия край на влака, Масламовите песни все още се чуваха слабо: „Алилуя! Алилуя!“ Явно новият му ученик се беше впуснал сред избрани части от Хенделовия „Месия“.

Обаче Джебраил не беше последван и за щастие в края на влака имаше и първокласен вагон. Той беше конструиран да дава панорамен изглед, с удобни оранжеви седалки, подредени по четири около маси, и Джебраил седна до прозореца, втренчен към Лондон, дишайки тежко и с нахлупена на главата шапка. Опитваше се да се оправи с неопровержимия факт на ореола и не успяваше да го направи, защото заради умопомрачението на Джон Маслама зад него и вълнението от Алилуя Коун отпред му беше трудно да подреди мислите си. В този момент за негово отчаяние мисис Реха Мерчант заплува до прозореца, седяща на летящия си Бухара, очевидно недосегаема за надигащата се снежна буря, караща Англия да прилича на телевизионна снимачна площадка, след като е свършила програмата за деня. Тя леко му помаха и той почувства надеждата да се отлива. Възмездието върху левитиращ килим: той затвори очи и се съсредоточи върху опитите си да не трепери.

— Аз знам какво е призрак — каза Али Коун в класната стая, изпълнена с тийнейджърки, чиито лица бяха осветени от меката вътрешна светлина на преклонението. — Във високите Хималаи са чести случаите, когато алпинисти са придружавани от призраците на онези, които не са успели при опита, или по-тъжните, но същевременно по-горди призраци на онези, които са успели да стигнат върха само за да загинат по пътя надолу.