Салман Рушди - Сатанински строфи

— Той чува гласове — каза адвокатът. Суфян вдигна ръце в подигравателно учудване.

— Гласове, опа, баба! Гласове откъде? Телефона? Небето? Уокмен „Сони“, скрит в палтото му?

— Вътрешни гласове — сериозно каза Ханиф. — Горе на писалището му има парче хартия с няколко стиха върху нея. И заглавие: Реката от кръв.

Джъмпи подскочи, обръщайки празната си чаша.

— Ще те убия — изкрещя той на Ханиф, който хукна през помещението, викайки:

— Имаме поет сред нас, Суфян сахиб. Отнасяйте се с уважение. Пипайте внимателно. Той казва, че улицата е река и ние сме течението; човечеството е река от кръв, това е идеята на поета. Също така отделното човешко същество… — той прекъсна, за да завие и побегне към далечния край на масата за осем, когато Джъмпи го догони, изчервявайки се яростно и махайки с ръце. — В собствените ни тела не тече ли реката от кръв? Подобно на римляните , порообразният Инък Пауъл каза: Сякаш виждам реката Тибър да се пени с много кръв .

Вземи обратно тази метафора, си каза Джъмпи Джоши. Обърни я; направи я на нещо, което можем да използваме.

— Това е като изнасилване — призова той Ханиф. — За Бога, престани.

— Гласовете, които човек чува, са външни, но — размишляваше собственикът на кафенето. — Жана д’Арк, а? Или как му беше името на онзи с котката: стани пак Уитингтън. 129 129 Дик Уитингтън (?–1423) — англ. търговец и три пъти кмет на Лондон, който според легендата чул глас след поредното обедняване, призоваващ го „Стани пак, Уитингтън, кмет на Лондон.“ Но с подобни гласове човек става велик или поне богат. Обаче този не е велик, а беден.

— Достатъчно — Джъмпи вдигна ръце над главата, хилейки се, без да желае истински. — Предавам се.

След това в продължение на три дни; въпреки всичките усилия на мистър Суфян, мисис Суфян, техните дъщери Мишал и Анахита и на адвоката Ханиф Джонсън, Джъмпи Джоши не беше същият. „По-скоро Трътльо, отколкото Джъмпи“ 130 130 Jump, Jumpy (Джъмпи) (англ.) — скачам, Скокльо. , както каза Суфян. Той си вършеше работата в младежките клубове, офисите на филмовия кооператив, към който принадлежеше, и по улиците, раздавайки дипляни, продавайки определени вестници и висейки наоколо; но крачките му бяха тежки, докато вървеше по пътя си. И тогава на четвъртата вечер звънна телефонът зад тезгяха на кафене „Шаандаар“.

— Мистър Джамшед Джоши — изчурулика Анахита Суфян, имитирайки английския акцент на висшите кръгове. — Ще дойде ли, моля, мистър Джоши при апарата? Има личен разговор за него.

Баща и забеляза радостта, изригваща от лицето на Джъмпи, и тихичко прошепна на жена си:

— Мисис, гласът, който това момче иска да чуе, в никакъв случай не е вътрешен.

Невъзможното нещо се появи между Памела и Джамшед, след като бяха прекарали седем дни в правене на любов с неизтощим ентусиазъм, безкрайна нежност и с такава свежест на духа, че човек би си помислил, че процедурата е изобретена точно сега. Седем дни те останаха без дрехи с пуснатото на максимум централно отопление и се преструваха на тропически любовници в някоя гореща и ярка страна на юг. Джамшед, който винаги е бил несръчен с жените, каза на Памела, че не се е чувствал толкова прекрасно от онзи ден през осемнадесетата му година, когато най-после се научил как да кара велосипед. В мига, когато думите бяха казани, той се уплаши, че е развалил всичко, че това сравнение на голямата любов на живота му с разнебитеното колело от студентските му години ще бъде прието като обида, каквато несъмнено беше; но нямаше защо да се тревожи, защото Памела го целуна по устата и му благодари за най-хубавото нещо, което някога мъж е казвал на жена. В този момент той разбра, че не може да сбърка и за пръв път в живота си започна да се чувства истински сигурен, сигурен като в дома си, като човешко същество, което е обичано; същото изпитваше и Памела Чамча.

На седмата нощ те бяха събудени в съня си без сънища от невъзможен за сбъркване шум — вдигаше го някой, който се опитваше да нахлуе в къщата.

— Имам хокеен стик под леглото си — прошепна уплашена Памела.

— Дай ми го — изсъска Джоши, също толкова уплашен.

— Идвам с теб — трепереше Памела. Джоши се тресеше:

— Не, няма.

Най-накрая и двамата запълзяха надолу, всеки от тях в един от халатите с волани на Памела и с ръка върху етика за хокей, който никой от тях не чувстваше достатъчно смелост да използва. Да предположим, че е мъж с пушка, усети се Памела да си мисли, мъж с пушка, който казва: „Върнете се горе“.