Салман Рушди - Сатанински строфи

— Но как го правят? — искаше да знае Чамча.

— Описват ни — тържествено прошепна другият. — Това е всичко. Те имат силата на описанието и ние ставаме жертва на картините, които те създават.

— Трудно е да се повярва — спореше Чамча. — Живея тук от толкова години и това никога преди не ми се е случвало…

Думите му пресъхнаха, защото видя мантихората да го гледа през тесни, недоверчиви очи.

— Много години? — попита тя. — Как е било възможно? — Може би си информатор? — Да, значи шпионин?

Точно тогава се чу вопъл от далечния ъгъл на болничното отделение.

— Оставете ме — изви женски глас. — О, Исусе, искам да си вървя. Исусе Мария, аз трябва да си вървя, пуснете ме, о, Боже, о, Исусе, Боже.

Един много развратен на вид вълк пъхна главата си през параваните на Саладин и заговори настоятелно на мантихората.

— Пазачите скоро ще бъдат тук — изсъска той. — Пак е тя, Стъклената Берта.

— Стъклената?… — започна Чамча.

— Кожата й се превърна в стъкло — обясни нетърпеливо мантихората, не знаейки, че събужда за живот най-ужасния сън на Чамча. — И копелетата го счупиха за нея. Сега дори може да ходи до тоалетната.

Един нов глас изсъска в зеленикавата нощ.

— За Бога, жено. Ходи в шибаната подлога. Вълкът дърпаше мантихората да си ходят.

— С нас ли е, или не? — поиска да знае той. Мантихората вдигна рамене.

— Не може да реши — отговори той. — Не може да повярва на собствените си очи, това е неговият проблем.

Те избягаха, като чуха приближаващото скриптене на тежките ботуши на пазачите.

На следващия ден нямаше помен от лекар или от Памела и Чамча в дълбокото си объркване се събуждаше и спеше, сякаш двете положения повече не изискваха да се мисли за тях като противоположни, а като състояния, които преливаха едно в друго, за да създадат един вид незавършващ делириум на сетивата… той се усети, че сънува кралицата, която прави нежно любов с монарха. Тя беше тялото на Британия, аватара на държавата и той я беше избрал, беше се съединил с нея; тя беше неговата любима, луната на неговото удоволствие.

Хайъсинт идваше в определеното време да го язди и бъхти и той се подчиняваше без никакво безпокойство. Но когато свърши, прошепна в ухото му: „С останалите ли си?“ и той разбра, че тя също е заплетена в голямото съзаклятие.

— Ако ти си — чу той собствения си глас, — можеш да броиш и мен.

Тя кимна с доволен вид. Чамча усети да го изпълва топлина и започна да се чуди дали да хване един от извънредно изящните, но силни малки юмруци на физиотерапевката; но точно в този миг се чу вик откъм страната на слепия мъж:

— Бастуна ми, загубих си бастуна.

— Горкият стар педал — каза Хайъсинт и скачайки от Чамча, хукна към невиждащия мъж, вдигна падналия бастун, даде го на собственика му и се върна при Саладин. — Добре — каза тя, — ще те видя следобед; о’кей, няма проблеми, нали?

Той искаше тя да остане, но Филипс действаше чевръсто.

— Аз съм заета жена, мистър Чамча. Имам неща да върша, хора да виждам.

Когато си отиде, той легна по гръб и се усмихна за пръв път от дълго време насам. Не му хрумна, че сигурно неговата метаморфоза продължава, защото всъщност подхранва романтични намерения към една черна жена; и преди да е имал време да заформи такива сложни мисли, слепият мъж до него започна отново да говори.

— Забелязах ви — чу го Чамча да казва. — Забелязах ви и оценявам вашата любезност и разбиране. — Саладин осъзна, че той произнася тържествена благодарствена реч към празното място, където очевидно вярваше, че все още стои физиотерапевката. — Не съм човек, който забравя любезността. Един ден може би ще бъда способен да се отплатя, но засега, моля да забележите, че е запомнена, и при това с нежност… — Чамча нямаше смелостта да извика, тя не е там, старче, тръгна си преди малко. Слушаше с болка, докато най-накрая слепият мъж зададе въпрос на нищото: — Надявам се, че може би и вие също ще си спомняте за мен? Малко? При случай?

След това настъпи тишина; сух смях, шумът от сядащ човек, тежко и изведнъж. И накрая след непоносима пауза изтърканото:

— О — изрева монологизиращият, — о, ако някога е страдало тяло!…

Ние се стремим към висините, но нашата природа ни предава, мислеше си Чамча; клоуни в търсене на корони. Обзе го горчивина. Някога бях по-оживен, щастлив и топъл. Сега във вените ми има черна вода.

Все още никаква Памела. По дяволите . Тази нощ каза на вълка и мантихората, че е с тях докрай.