Салман Рушди - Сатанински строфи

Да, той видя.

— Трябваше да го чуеш за Фолклендската война — каза тя по-късно, докато се отдръпваше и си играеше с косата си.

— „Памела, да предположим, че си чула шум долу посред нощ и си отишла да провериш и намираш огромен мъж в гостната с пушка и той каже, върни се горе, какво би направила?“ „Ще се кача горе“, казах аз. „Е, това е нещо такова. Бандит в къщата. Няма да помогне.“ — Джъмпи забеляза, че юмруците й са свити и кокалчетата й са бели като кости.

— Казах, ако трябва да използваш проклети удобни метафори, поне ги използвай направо. Прилича ми на това, ако двама души твърдят, че притежават една къща и един от тях незаконно се настани в нея и след това другият се появи с пушка. На това прилича.

— Действително е така — кимна сериозно Джъмпи.

— Правилно — тупна го тя по коляното. — Това наистина е правилно, мистър Истинско Смазване… действително и наистина е така. Наистина. Още едно питие.

Тя се наведе към дека и натисна едно копче. Исусе, помисли си Джъмпи, Бони Ем? Пощади ме. При цялото й силно расово-професионално отношение, дамата има да учи още много за музиката. Ето я, бумчикачакабум. След това без предупреждение той плачеше, провокиран за истински сълзи от подправено чувство, от дискоритъмна имитация на болка. Това беше сто тридесет и седмият псалм Super flumina. 116 116 Това е риданието на евреите, отведени в заточение във Вавилон. Цар Давид, надаващ вик през вековете. Как да изпеем песента на господаря в чужда страна?

— Трябваше да науча псалмите в училище — каза Па-мела Чамча, седейки на пода, с глава, облегната на софата, и здраво стиснати очи. Край реката на Вавилон, където седнахме и о, о, плакахме… — тя спря лентата, отново се облегна назад и започна да рецитира. — Ако те забравя, о, Ерусалим, нека дясната ми ръка забрави умението си; ако не те спомням, нека езикът ми залепне на небцето; да, ако не предпочета Ерусалим в радостта си.

По-късно, заспала в леглото, тя сънуваше своето манастирско училище, утринни молитви и вечерни, пеене на псалми, когато Джъмпи се втурна вътре и я разбуди, тръскайки я, крещейки:

— Не е хубаво това, което трябва да ти кажа. Той не е мъртъв. Саладин: съвсем си е жив.

Тя изведнъж се събуди напълно, потапяйки ръцете в гъстите си, къдрави, къносани коси, сред които първите бели кичури точно започваха да личат; коленичи на леглото гола с ръце в косите, неспособна да се движи, докато Джъмпи не свърши да говори и тогава без предупреждение започна да го налага, удряйки го с юмрук по гърдите, раменете и дори по лицето, колкото можеше по-силно. Той седна на леглото до нея, изглеждайки смешен в нейния халат с волани, докато тя го биеше; той позволи на тялото си да се разхлаби, да приеме ударите, да се подчини. Когато ударите й свършиха, тялото й беше плувнало в пот и той си помисли, че може да е счупила една от ръцете му. Тя седна до него, дишайки тежко, и двамата мълчаха.

Нейното куче влезе в спалнята, изглеждайки тревожно, и изтропка до нея да й предложи лапата си и да я ближе по левия крак. Джъмпи се раздвижи внимателно:

— Мислех, че са го откраднали — каза той накрая. Па-мела тръсна глава, за да, но…

— Крадците се свързаха с мен. Платих откупа. Сега отговаря на името Глен. Няма значение. И без това никога не можах да произнеса правилно Шерхан.

След малко Джъмпи разбра, че иска да говори.

— Това, което направих преди малко — започна той.

— О, Боже.

— Не. Подобно е на нещо, което веднъж съм правил. Може би най-чувствителното нещо, което съм извършил.

През лятото на 1967 беше изтормозил „аполитичния“ двадесетгодишен Саладин да дойде с него на антивоенна демонстрация. „Веднъж в живота ти, мистър Високомерие, ще те смъкна долу до моето равнище.“ Харълд Уилсън щеше да идва в града и заради подкрепата на лейбъристкото правителство на намесата на Щатите във Виетнам беше планиран масов протест.

— Чамча се присъедини от чисто любопитство — обясни той. — Отидох да видя как уж интелигентни хора превръщат себе си в тълпа.

Този ден валя като из ведро. Демонстрантите на Маркит скуеър бяха напълно наквасени. Джъмпи и Чамча, носени от тълпата, бяха избутани нагоре по стълбите на кметството; изглед като от трибуна, каза Чамча с хаплива ирония. До тях стояха двама студенти, маскирани като руски убийци в черни меки шапки с извити периферии, с шинели и тъмни очила, носещи кутии от обувки, пълни с потопени в мастило домати с етикети с големи печатни букви „бомби“. Малко преди идването на министър-председателя един от тях потупа един полицай по рамото и каза: „Извинете, моля. Когато мистър Уилсън, самозваният министър-председател, дойде с дългата кола, любезно поискайте да свали прозореца, така че моят приятел да може да хвърли по него бомбите?“