Салман Рушди - Сатанински строфи

— Можем да кажем — предложи един от деветимата, — че е лежал на брега в безсъзнание. — Няма да мине — дойде отговорът, заради старата лейди и другите старчоци. — Тогава е оказал съпротива при ареста и е станал опасен, а при последвалата препирня е изгубил един вид съзнание. — Или бабугерът беше изкуфял, че не можа да ни обясни нищо смислено, и другият тип, как му беше името, никога не е проговарял, а колкото до този педераст, човек просто трябва да го скива този тип, изглежда като самия дявол, какво трябваше да си помислим? И след това той се нахвърли върху нас и изгуби съзнание, какво можехме да направим, при цялата ни безпристрастност, питам ви, ваша чест, освен да го закараме в медицинското заведение на Центъра за задържане за подходящи грижи, последвани от наблюдение и разпит, използвайки нашето има-причина-да-смятаме-ръководство; какво мислите за нещо от този род? — Деветима срещу един, но старата кокошка и другият юнак го правят малко престорено. — Вижте, можем да измислим историята след това, първото нещо, както продължавам да твърдя, е да го приведем в безсъзнание. Веднага.

Чамча се събуди на болнично легло със зелена слуз, излизаща от дробовете му. Усещаше костите си сякаш някой ги беше пъхнал в хладилника задълго. Започна да кашля и когато пристъпът свърши след деветнадесет и половина минути, той потъна отново в лек и болезнен сън, без да е разбрал нещо за своето местопребиваване. Когато отново изплува, дружелюбно женско лице гледаше надолу към него, усмихвайки се успокоително.

— Ще се оправите — каза тя, — потупвайки го по рамото. — Лека пневмония е всичко, което ви има. — Тя се представи като неговия физиотерапевт, Хайъсинт Филипс. И добави: — Аз никога не съдя за човека по неговия външен вид. Не, сър. Да не си помислите, че го правя.

Казвайки това, тя го обърна настрани, постави малка картонена кутийка под устните му, дръпна нагоре бялата си престилка, изрита обувките си и скочи атлетически на леглото, за да го яхне, незнайно защо, сякаш е кон, който тя смята да подкара право през параваните, заобикалящи леглото му, в бог знае по какъв начин преобразения пейзаж навън.

— Лекарски нареждания — обясни тя. — Тридесетминутен сеанс, два пъти дневно. — Без по-нататъшни увертюри тя започна да го удря живо някъде в средата на тялото с леко стиснати, но очевидно умели юмруци.

За бедния Саладин, още пресен от побоя в полицейската камионетка, това ново нападение беше последната капка. Той започна да се бори под нейните бъхтещи юмруци, крещейки високо:

— Пуснете ме да изляза оттук; съобщил ли е някой на жена ми? Усилието да изкрещи предизвика втори спазъм от кашлица, който продължи седемнадесет и три четвърти минути и му спечели наругаване от неговия физиотерапевт Хайъсинт.

— Губите ми времето — каза тя. — Досега трябваше да съм свършила с десния ви дроб, а вместо това едва съм започнала. Ще се държите ли прилично, или не?

Тя все още го беше възседнала, подскачайки нагоре-надолу, докато тялото му се гърчеше подобно на участник в родео, който се крепи до звънеца, отброяващ деветте секунди. Той утихна в поражение и й позволи да изкара с бой зелената течност от възпалените му дробове. Когато свърши, Саладин трябваше да признае, че се чувства много по-добре. Тя махна малката кутийка, която сега беше наполовина пълна със слуз, и каза весело:

— Съвсем скоро ще се изправите на крака — и след това, изчервявайки се от смущение, се извини: — Извинете ме — и избяга, без да се сети да дръпне обратно заобикалящите го паравани.

„Време е да направим преглед на положението“, каза си той. Един бърз физически преглед го осведоми, че неговото ново мутирало състояние е останало непроменено. Това потисна настроението му и той осъзна, че се е полунадявал, че докато спи, кошмарът ще е свършил. Беше облечен в нов чифт чужда пижама, този път в неопределен бледозелен цвят, подобен на тъканта на параваните и на онова, което можеше да види от стените и тавана на това загадъчно и безименно болнично отделение. Краката му все още завършваха с тези печални копита, а рогата на главата му бяха все още толкова остри, колкото преди… той беше откъснат от тази мрачна инвентаризация от мъжки глас, идващ отблизо, надал вик на сърцераздирателна беда:

— О, ако някога тяло е страдало!…

„Какво, за бога?“ — помисли Чамча, решен да проучи. Но сега започна да осъзнава много други звуци, също толкова обезпокоителни, колкото първия. Стори му се, че чува всички видове животински шумове: сумтенето на бикове, маймунско дърдорене, дори подражателното „хубавата-поли“ на големи папагали или говорещи вълнисти папагалчета. В този миг от друга посока той чу жена да грухти и пищи в края на нещо, което звучеше като болезнено раждане; последвано от писъка на новороденото дете. Обаче виковете на жената не утихнаха, когато тези на бебето започнаха; ако не друго, те нараснаха по сила и може би петнадесет минути по-късно Чамча отчетливо чу гласът на второ новородено да се присъединява към първия. Но агонията на раждането на жената отказваше да свърши и на промеждутъци от петнадесет до тридесет минути тя продължи да добавя нови бебета към вече невероятния брой маршируващи като завоевателни армии из нейната утроба.