Салман Рушди - Сатанински строфи

— Моля — каза лекарят, — излезте пред завесата и ни позволете да направим нашия опит.

Салахудин отведе жените няколко крачки встрани и сега, когато завесата скриваше Ченгиз от погледите им, те заплакаха.

— Закле се, че никога няма да ме напусне — ридаеше Насрийн, чийто железен контрол накрая бе разрушен, — и си отиде. Салахудин отиде да погледне през пролуката в завесата и видя волтаж в тялото на баща му, внезапната зелена назъбеност на пулса на екрана на монитора; видя лекар и сестри да блъскат гърдите на баща му; видя поражение.

Последното нещо, което видя на лицето на баща си, точно преди последния безполезен опит на лекарския екип, беше появата на един толкова дълбок ужас, че смрази Салахудин до мозъка на костите. Какво е видял? Какво беше това, което го чакаше, което чака всички нас, което докарва такъв страх в очите на един храбър мъж? — Сега, когато беше свършило, той се върна до леглото на Ченгиз и видя устата на баща си изкривена нагоре в усмивка.

Той помилва тези скъпи бузи. Не го обръснах днес. Той умря с набола брада. Колко студено беше лицето му вече, но мозъкът, мозъкът беше запазил малко топлина. Бяха пъхнали памук в ноздрите му. Но да предположим, че е било грешка? Ами ако иска да диша? Насрийн Чамчауала беше до него.

— Да закараме баща ти вкъщи — каза тя.

Ченгиз Чамчауала се завърна у дома в линейка, лежащ на алуминиева носилка на пода между двете жени, които го бяха обичали, докато Салахудин ги следваше с колата. Санитари го положиха да почива в кабинета му; Насрийн пусна климатика на максимум. В края на краищата това беше тропическа смърт и скоро слънцето щеше да се покаже.

Какво е видял, продължи да си мисли Салахудин. Защо този ужас? И отде тази последна усмивка?

Отново дойдоха хора. Чичовци, братовчеди, приятели поеха отговорност за организирането на всичко. Насрийн и Кастурба седяха на бели постелки на пода в стаята, в която някога Саладин и Зини бяха посетили грубияна Ченгиз; с тях седяха жени, за да оплакват, много от тях рецитираха отново и отново калма с помощта на кимащи глави. Салахудин беше раздразнен от това, но му липсваше волята, за да им каже да спрат. Тогава дойде моллата и съши покривката, която щеше да обгърне Ченгиз, и дойде време да се измие тялото; и въпреки че имаше много мъже и нямаше нужда той да помага, Салахудин настоя. — Ако той можеше да погледне смъртта си в очите, тогава и аз мога. — Когато баща му беше измит, докато обръщаха тялото му насам-натам под командването на моллата, една натъртена и провиснала плът, с дълъг кафяв белег от операция на апендикс, Салахудин си припомни единствения друг път в живота му, когато беше видял своя плътски скромен баща гол: той беше на девет години, влизайки погрешка в банята, където Ченгиз взимаше душ, и видът на бащиния му пенис беше шок, който той никога не забрави. Този дебел тумбест орган, подобен на тояга. 0, тази мощ и незначителността на неговия собствен…

— Очите му не искат да се затворят — оплака се моллата. — Трябваше да го направите преди това.

Набит прагматичен тип бе този молла с брадата без мустаци. Отнасяше се към мъртвото тяло като към всекидневно нещо, нуждаещо се от миене, както колата, прозореца или чинията имат нужда.

— Ти си от Лондон? Самия Лондон? — Бях там много години. Бях портиер в хотел „Кларидж“. — Оо? Така ли? Колко интересно. Човекът искаше да води салонни разговори! Салахудин беше ужасен. Това е баща ми, не разбираш ли?

— Тези дрехи — попита моллата, посочвайки последното облекло на Ченгиз от курта и паджама, тези, които болничният персонал беше разрязал, за да стигне до гърдите му. — Имаш ли нужда от тях?

— Не. не. Вземи ги. Моля.

— Много си любезен.

Малки парченца черен плат бяха напъхани в устата на Ченгиз и под клепачите му.

— Този плат е бил в Мека — каза моллата.

— Извади го!

— Не разбирам. Това е свят плат.

— Чу ме: вън, вън. Нека Бог се смили над душата ти.

И:

Носилката, поръсена с цветя, подобно на извънмерно бебешко креватче.

Тяло, обвито в бяло, със стружки от сандалово дърво за аромат, разпръснати върху него.

Още цветя и едно покривало от зелена коприна със стихове от Корана по него, избродирани със златни конци.

Линейка с носилка, почиваща в нея, очакваща разрешението на вдовиците да тръгне.

Последно сбогом от жените.

Гробището. Опечалени мъже, втурнали се да вдигнат носилката на своите рамене, стъпкват крака на Салахудин, откъсвайки парче от нокътя на големия му пръст.