Салман Рушди - Сатанински строфи

Нещо в Ченгиз се отпусна при това и Салахудин осъзна колко уплашен е бил старият човек, колко много се е нуждаел да му бъде казано…

— Уф — каза Ченгиз Чамчауала пресипнало. — Тогава съм готов. И между другото: в края на краищата ще получиш лампата.

Един час след това започна диарията: една тънка черна струйка. Изпълнените с мъка телефонни обаждания на Насрийн до спешното отделение на болницата „Брийч Кенди“ установиха, че Паникар не е на разположение. „Махнете агарола“ нареди дежурният лекар и вместо него предписа имодиум. Не помогна. Към 19 часа опасността от обезводняване нарасна и Ченгиз беше твърде слаб, за да седне за храненето си. Той почти нямаше апетит, но Кастурба успя да пъхне с лъжица в устата му няколко капки грис с обелени праскови. „Ммм, ммм“, каза той иронично, усмихвайки се с мошеническата си усмивка.

Той заспа, но до един часа става три пъти.

— За Бога — изкрещя Салахудин в телефона, — дайте ми домашния телефон на Паникар.

Но това беше против предписанията на болницата.

— Трябва да прецените — каза дежурната лекарка — дали е дошло времето да се подготви за края.

— Кучка — направи гримаса Салахудин Чамчауала.

— Много благодаря!

В три часа Ченгиз беше толкова слаб, че Салахудин го занесе до тоалетната.

— Изкарайте колата — викна той на Насрийн и Кастурба. — Отиваме в болницата. Веднага.

Доказателството за упадъка на Ченгиз беше, че този последен път позволи на сина си да му помогне.

— Черните лайна са лоша работа — каза той, задъхвайки се за въздух. Дробовете му се бяха напълнили застрашително; дишането му беше като че мехурчета си пробиват път през лепило. — Някои видове рак са бавни, но аз мисля, че този е много бърз. Влошаването е много бързо.

И Салахудин, апостолът на истината, казваше утешителни лъжи:

— Абба, не се тревожи. Ще се оправиш. Ченгиз Чамчауала поклати глава.

— Отивам си, сине — каза той.

Гърдите му се повдигнаха; Салахудин сграбчи едно голямо пластмасово канче и го задържа под устата на Ченгиз. Умиращият мъж повърна повече от пинта храчки, смесени с кръв: и след това беше твърде слаб, за да говори. Този път Салахудин трябваше да го носи до задната седалка на мерцедеса, където седна между Насрийн и Кастурба, докато Салахудин подкара с максимална скорост към болницата „Брийч Кенди“ на половин миля надолу по пътя.

— Да отворя ли прозореца, абба? — попита той в един момент и Ченгиз поклати глава и избълбука:

— Не!

Много по-късно Салахудин осъзна, че това беше последната дума на баща му.

Спешното отделение. Тичащи крака, стол на колела, вдигане на Ченгиз на едно легло, завеси. Един млад лекар правеше, каквото трябва да се направи, много бързо, но без никакво внушение за скорост. Харесвам го, помисли си Салахудин. След това лекарят го погледна в очите и каза:

— Не мисля, че ще оживее.

Усещането беше като че някой го халоса в стомаха. Салахудин разбра, че се е бил вкопчил в напразна надежда: те ще го оправят и ще го отведем у дома, това още не е „тя“; и незабавната му реакция на думите на лекаря беше ярост.

— Вие сте механикът. Не ми казвайте, че колата не иска да запали; поправете проклетото нещо.

Ченгиз лежеше по гръб, давейки се в дробовете си.

— Не можем да се доберем до гърдите му в тази курта, може ли…

— Срежете я. Направете каквото трябва.

Капки, проблясванията на отслабващото биене на сърцето на един екран, безпомощност. Младият лекар промърмори:

— Няма да е твърде дълго сега, така че…

При което Салахудин Чамча направи нещо тъпо. Той се обърна към Насрийн и Кастурба и каза:

— Елате бързо, веднага. Елате да кажете сбогом.

— За Бога! — избухна лекарят. — Жените не заплакаха, но се приближиха до Ченгиз и всяка взе по една ръка. Салахудин почервеня от срам. Той никога нямаше да узнае дали баща му е чул смъртната присъда, процедила се от устните на сина му.

Сега Салахудин намери по-добри думи, неговият урду се бе завърнал при него след дълго отсъствие. Ще бъдем до теб, абба. Всички те обичаме много. Ченгиз не можеше да говори, но това беше — не беше ли? — да, трябва да е било — леко кимване на признание. Той ме чу. Тогава съвсем внезапно Ченгиз Чамчауала напусна лицето си; все още беше жив, но беше отишъл някъде другаде, беше се обърнал навътре, за да погледне там това, което имаше да се види, каквото и да беше то. Той ме учи как да умра, помисли си Салахудин. Той не отмества поглед, а гледа смъртта право в очите. В нито един момент от своето умиране Ченгиз Чамчауала не произнесе името на Бога.