Салман Рушди - Сатанински строфи

Сред опечалените един отчужден стар приятел на Ченгиз тук въпреки двойната си пневмония; и друг джентълмен, плачещ изобилно, самият той ще умре на следващия ден; асорти — крачещите летописи на живота на един мъртъв човек.

Гробът. Салахудин се спуска в него, застава откъм главата, гробарят откъм краката. Ченгиз Чамчауала е спуснат надолу. Тежестта на бащината ми глава, лежаща върху ръката ми. Аз я положих в гроба.

Светът, беше писал някой, е място, което доказваме като действително, умирайки в него.

Чакаше го, след като се върна от гробището: една медна и пиринчена лампа, неговото подновено наследство. Той отиде в кабинета на Ченгиз и затвори вратата. Там бяха старите му пантофи до леглото: той се беше превърнал, както предсказа, в „чифт празни обувки“. Чаршафите още носеха отпечатъка от тялото на баща му; стаята беше пълна със задушаващ парфюм: сандалово дърво, камфор, карамфил. Той взе лампата от полицата и седна на писалището на Ченгиз. Изваждайки носна кърпа от джоба си, потърка чевръсто: един път, два пъти, три пъти.

Всички светлини светнаха изведнъж. Зинат Вакил влезе в стаята.

— О, Боже, съжалявам, може би искаше да са изгасени, но със спуснати щори просто ще е много тъжно.

Размахвайки ръце, говорейки високо със своя красив дрезгав глас, с коса, сплетена веднъж завинаги в конска опашка до кръста, ето я тук, неговият личен джин.

— Чувствам се толкова лоша, че не дойдох по-рано, просто се опитвах да те нараня, какво време избрах, толкова глупаво робуване на собствените прищевки, яр, хубаво е да те видя, бедно осиротяло гъсе!

Беше същата както винаги, потопена в живота до шия, съчетавайки случайни лекции по изкуство в университета с лекарската си практика и политическата дейност.

— Знаеш ли, бях в проклетата болница, когато дойде? Бях точно там, но не знаех за баща ти, докато не свърши, и дори тогава не дойдох да те прегърна, каква кучка, ако искаш да ме изхвърлиш, няма да се оплаквам.

Това беше щедра жена, най-щедрата, която познаваше. Когато я видиш, ще узнаеш, беше си обещал той, и излезе, че е вярно.

— Обичам те — чу се той да казва, карайки я да се спре в крачка.

— О’кей, няма да те държа отговорен за това — най-накрая каза тя, изглеждайки страшно доволна. — Равновесието на съзнанието ти сигурно е нарушено. Имаш късмет, че не си в някоя от нашите големи, големи държавни болници; те слагат умопобърканите до пристрастени към хероина и има такъв наркотрафик в болничните стаи, че бедните шизоици свършват с лоши навици. Както и да е, ако го кажеш пак след четиридесет дена, внимавай, защото тогава може би ще го взема на сериозно. Точно сега може да е заболяване.

Повторното влизане на Зини (непобедена и изглежда необвързана) в живота му завърши процеса на обновление, на възстановяване, който беше най-изненадващият и парадоксален резултат от смъртоносната болест на баща му. Старият му английски живот, неговите странности, неговите злини, сега изглеждаха много далече, дори неуместни, подобно на неговия съкратен псевдоним.

— Крайно време беше — одобри Зини, когато й каза за връщането си към Салахудин. — Сега най-после можеш да спреш да играеш.

Да, това приличаше на началото на нов етап, в който светът ще бъде твърд и действителен и в който вече я нямаше широката фигура на един родител, стояща между него и неизбежността на гроба. Един осиротял живот, подобно на Мохамедовия, подобно на всеки. Един живот, осветен от една странно лъчиста смърт, която продължаваше да блести в съзнанието му подобно на един вид вълшебна лампа.

Трябва да мисля за себе си отсега нататък като живеещ непрекъснато и преди всичко в бъдещето, реши той няколко дена по-късно в Зининия апартамент на Софая Колидж Лейн, докато се съвземаше в леглото от зъбатото й въодушевление при правенето на любов. (Тя плахо го беше поканила у дома си, като че сваляше було след дълго криене.) Но една история не може да бъде отхвърлена толкова лесно, все пак той живееше също и в настоящия момент на миналото и старият му живот се готвеше отново да се надигне около него, за да завърши последното си действие.

Той осъзна, че е богат човек. Според разпорежданията в завещанието на Ченгиз огромното богатство на магната и безбройните му бизнес интереси трябваше да бъдат управлявани от изтъкнати попечители, като доходите бъдат разделяни поравно между три лица: втората жена на Ченгиз Насрийн, Кастурба, която споменаваше в документа като „в истинския смисъл на думата моята трета“ и неговия син, Салахудин. Обаче след смъртта на двете жени попечителството можеше да бъде разпуснато, щом Салахудин решеше: накратко той наследяваше всичко. „При условие — лукаво беше добавил Ченгиз Чамчауала, — че нехранимайкото приеме дара, който преди това отхвърли с презрение, а именно реквизираното училище, разположено на Солан, Химачал Прадеш.“ Ченгиз може и да бе отсякъл едно орехово дърво, но никога не бе опитвал да изреже Салахудин от завещанието си. — Къщите на Пали Хил и Скендъл Пойнт обаче бяха изключени от тези разпореждания. Първата направо преминаваше у Насрийн Чамчауала, втората също веднага ставаше изцяло собственост на Кастурбабаи, която бързо обяви намерението си да продаде старата къща на строителни компании. Мястото струваше милиони рупии и Кастурба беше напълно несантиментална към недвижимо имущество. Салахудин яростно възрази и беше жестоко повален.