Салман Рушди - Сатанински строфи

Джебраил попита:

— Какъв компромис?

— Че какво друго? — отговори тя с преобразено държане, с цялата нежност и блясък в очите. — Мой Фаришта, нещо толкова малко.

Ако само бе казал, че я обича…

Ако само можеше да й го казва поне веднъж седмично, когато тя щеше да идва да ляга с него, да й показва тази любов…

Ако в нощ по негов избор можеше да бъде, както по времето на бизнес-отсъствията на мъжа със сачмените лагери…

— Тогава ще прекратя лудостите на града, с които те преследвам; и повече няма да бъдеш обладан от тази странна идея за промяна, за спасяване на града, като нещо забравено в заложна къща; всичко ще бъде спокойно; дори можеш да живееш с твоята бледолика мем и да бъдеш най-великата филмова звезда в света; как може да съм ревнива, Джебраил, като вече съм мъртва, аз не искам да кажа, че съм толкова важна, колкото нея, не, на мен ще ми бъде достатъчна и второстепенна любов, странично блюдо amour; храната в другия багажник. Какво мислиш за това, Джебраил, само две малки думички, какво ще кажеш?

— Дай ми време.

— Дори не моля за нещо ново, нещо, на което да не си се съгласил вече, свършил и отдал се. Да лежиш с призрак не е толкова лошо нещо. Какво ще кажеш за лягането онази нощ в онзи навес за лодки ка старата мисис Даймънд? Доста голямо тамаша, 237 237 Шоу, цирк, празненство по името на много популярен индийски неприличен народен театър. не мислиш ли? Искаш ли да го продължим? Слушай: за теб мога да придобия всяка форма, която предпочиташ; едно от предимствата на моето състояние. Желаеш ли я отново, тази мадама от навеса за лодки и каменния век? Фокус-мокус. Искаш огледалния образ на твоята собствена любима катерачка, мъжкараната айсберг? Също аллаказу, аллказам. Кой мислиш, че те чакаше, след като старата жена умря?

През цялата тази нощ той обикаляше градските улици, които оставаха устойчиви, обикновени, сякаш върнати към господството на природните закони; докато Реха — носеща се пред него на килима си, подобно на артистка на сцената точно на височината на главите — му правеше серенада от най-сладките любовни песни, акомпанирайки си на стар хармониум със стени от слонова кост, пеейки всичко от газалите на Фаиз Ахмед Фаиз 238 238 Фаиз Ахмед Фаиз (1914–1978) — роден в днешен Пакистан, един от най-влиятелните и изтъкнати съвременни поети, писал на урду. до най-доброто от филмовата музика, като предизвикателната въздушна песен на танцьорката Анаркали в присъствието на великия могол Акбар в класическия филм от петдесетте „Могол-е-Азам“, в която тя обявява и се радва на своята невъзможна и забранена любов към принц Салим: „Пяаар кия то дарна кя?“ — което значи повече или по-малко, защо да се страхуваш от любовта? — и Джебраил, когото тя беше закотвила в градината на неговите съмнения, почувства как музиката закача нишки на сърцето му и го води към нея, защото това, което искаше, беше, точно както тя каза, едно толкова малко нещо, в края на краищата.

Той стигна реката и друга пейка: камили от кована стомана подпираха дървените летви в подножието на Иглата на Клеопатра. Сядайки, той затвори очи. Реха пееше Фаиз:

Джебраил видя един човек зад затворените си очи: не Фаиз, а друг поет, отдавна минал своя връх, един немощен човек. — Да, името му беше Баал. Какво правеше тук? Какво имаше да каже за себе си? — Защото сигурно се опитваше да каже нещо; говорът му, неясен и изяждащ думите, правеше разбирането трудно… На всяка нова идея, Махунд, се задават два въпроса. Първият се задава, ако е слаба: КАКВА ИДЕЯ СИ ТИ? Дали си от този вид, който прави компромиси, сделки, пригажда себе си към обществото, цели да намери ниша, да оцелее; или си проклета, нетърпима, подкрепяна от шомпъл глупашка идея, която по-скоро ще се пречупи, отколкото да се люлее на бриза? — Видът, който почти сигурно, деветдесет и девет на сто, ще бъде размазан на парчета, но на стотния път ще промени света.

— Какъв е вторият въпрос? — попита на глас Джебраил.

— Първо отговори на първия.

Отваряйки очи на разсъмване, Джебраил откри Реха; вече неспособна да пее, замлъкнала от очаквания и несигурност. Той й го стовари направо.

— Това е номер. Няма бог освен Бог. Ти не си нито Съществото, нито неговият неприятел, а само някаква задоволяваща всеки мяукаща мъгла. Никакви компромиси; няма да сключвам сделки с мъгли.