Салман Рушди - Сатанински строфи

Техните прегръдки в тунела се превърнаха във войни. Сега той се опитваше да се измъкне, изпъвайки своята куртка, докато тя го хапеше по ухото и пъхаше ръката си в панталоните му.

— Ти си луда — казваше той, но тя продължаваше, питайки:

— Така ли? Ядосан ли си?

Те бяха хванати, нещо неизбежно: оплакването беше подадено от една мила лейди с кърпа на главата и костюм от туид. Имаха щастието да запазят работата си. Орфая беше „приземена“, лишена от елеваторната шахта и натикана в будката за билети. Нещо по-лошо, мястото й беше заето от красавицата на станцията Роучил Уоткинс.

— Знам какво става — извика тя ядосано. — Виждам изражението на Роучил, когато се качва, оправяйки косата си и подобни работи.

Сега Юрая избягваше погледа й.

— Не мога да разбера как ме накарахте да ви разкажа моите работи — завърши тя неуверено. — Не сте никакъв ангел. Това е сигурно.

Но колкото и да се опитваше, тя беше неспособна да се откъсне от пронизващия му поглед.

— Аз зная — каза й той, — какво таиш в сърцето си.

Той бръкна през прозорчето на будката и взе несъпротивляващата й се ръка. Да, това беше, силата на нейните ги страсти го изпълваше, давайки му възможност да й предаде обратно, правейки действието възможно, позволявайки й да каже и направи онова, което най-силно искаше; това беше нещо, което си спомняше, тази способност да бъдещ съединен с този, на когото се явяваше, така че онова, което последва, беше плод на тяхното съединяване. Най-накрая, помисли си той, архангелските функции се завръщат. — Вътре в билетната будка служителката Орфая Филипс беше затворила очи, тялото й се беше отпуснало в креслото, изглеждащо мудно и тежко, и устните й се движеха. — И неговите в хармония с нейните. Ето. Беше направено.

В този момент управителят на станцията, един малък яростен човек с девет дълги косъма, завити от нивото на ушите върху плешивината му, изскочи като кукувичка от малката си вратичка.

— Какъв ти е номерът? — изкряска той на Джебраил. — Махай се оттук, преди да съм повикал полицията.

Джебраил остана на мястото си. Управителят на станцията видя Орфая да изплува от транса си и започна да квичи.

— Ей, Филипс. Никога не съм виждал нещо подобно.

През панталоните, та това е смешно. Откакто съм роден. И да задремеш при това, ама че работа. — Орфая стана, облече си дъждобрана, взе сгъваемия си чадър, излезе от будката за билети. — Оставяш държавна собственост без надзор. Връщай се вътре на минутата или ще ти разтуря работата, сигурно като две и две четири. — Орфая се насочи към спираловидното стълбище и пое към дълбините. Лишен от служителя си, управителят се завъртя, за да застане с лице срещу Джебраил.

— Продължавай — каза той. — Да го духаш. Върви да пропълзиш обратно под камъка си.

— Чакам — отговори Джебраил с достойнство — асансьора. Когато стигна долния край на стълбището, завивайки покрай ъгъла, Орфая Филипс видя Юрая Мозили да се обляга на будката за събиране на билети по обичайния си начин и Роучил Уоткинс да се усмихва с удоволствие. Но Орфая знаеше какво да прави.

— Вече даваш на Роч да пипа клечката ти за зъби, а Юри? — изпя тя. — Тя сигурно обича да я държи.

И двамата се изпънаха ужилени. Юрая започна да се изчервява:

— Хайде, не бъди толкова вулгарна, Орфая — но очите й го спряха насред дума. В този миг започна да върви към нея като в просъница, оставяйки Роучил сравнена със земята.

— Така, Юри — каза тя меко и за секунда не отмествайки поглед от него. — Ела сега. Ела при мамчето. Сега влез заднешком в асансьора и го изсмучи направо там и след като това свърши, изчезваме. — Но тук имаше нещо нередно. Той вече не вървеше. Роучил Уоткинс стоеше до него, твърде близо, по дяволите, и той се беше спрял.

— Кажи й, Юрая — каза Роучил. — Нейната глупава оуби няма значение тук долу.

Юрая прегръщаше Роучил Уоткинс. Това не беше по начина, по който го беше мечтала, начина, в който изведнъж беше уверено-сигурна, че ще бъде, след като този Джебраил взе ръката й, просто така, сякаш са били предопределени; страаанно, помисли си тя; какво ставаше с нея? Тя тръгна напред.

— Разка’й я от мене, Юрая — извика Роучил. — Тая шъ ми повреди униформата и сичко дру’о.

Сега Юрая, държейки борещата се билетопродавачка, изплю новината:

— Моля я да се оженим! — След което борбеността напусна Орфая. Окичените с мъниста плитки вече не се въртяха и звънтяха. — Ти не си наред, Орфая Филипс — продължи Юрая, малко пухтейки. — И както каза дамата, никаква оуби няма да промени нещо.