Салман Рушди - Сатанински строфи

А някъде по пътя ще чака самият неприятел. Шейтан, Иблис или каквото име е приел — и в интерес на истината това име беше на върха на езика на Джебраил — точно както лицето на неприятеля, рогато и злостно, беше малко не на фокус… както и да е, скоро ще придобие очертания и името също ще изплува, Джебраил беше сигурен в това, защото не нарастваха ли силите му с всеки ден, не беше ли той, който възстановен в славата си, отново ще хвърли врага надолу в Най-тъмните дълбини? — Името, какво беше? Нещо с „ч“? Чу, че, чин, чов. Няма значение. Всичко с времето си.

Но градът в своята поквара отказваше да се подчини на властта на картографите, променяйки формата си, когато си иска и без предупреждение, правейки невъзможно за Джебраил да пристъпи към своето търсене систематично, както би предпочел. Някои дни завиваше зад някой ъгъл на края на някоя величествена колонада, построена от човешка плът и покрита с кожа, която кървеше при одраскване и се намираше в някоя неотбелязана пустош, в чийто далечен край той можеше да види познати високи сгради, кубето на Рен 235 235 Масивният купол на лондонската катедрала „Св. Павел“, проектирана от Кристофър Рен. , високата метална свещ на кулата на Телеком, ронещи се на вятъра като пясъчни дворци. Той се препъваше в объркване през безименни паркове, за да се появи на оживените улици на Уестенд, върху които за ужас на автомобилистите беше започнала да капе киселина от небето, прогаряйки големи дупки в настилките на пътищата. В това котило от миражи той често чуваше смях: градът се подиграваше на неговото безсилие, като очакваше да се предаде, със собственото му признание, че това, което съществува тук, беше извън неговите сили да разбере, да не говорим да промени. Той крещеше проклятия към все още безликия си неприятел, молеше Божеството за допълнителен знак, страхуваше се, че неговите сили може всъщност никога да не бъдат равни на задачата. Накратко той се превръщаше в най-окаяния и изплескан измежду архангелите, с кирливите си одежди, с гладката си и мазна коса, а от брадичката му стърчаха косми на неконтролируеми кичури. В това жалко състояние стигна до станция „Ангелска“ на метрото. Трябва да е било рано сутринта, защото служителите на станцията се разпръснаха, докато той гледаше, за да отключат и сгънат нощната метална решетка. Той ги последва вътре, влачейки крака с увиснала глава, с ръце дълбоко в джобовете (уличната карта отдавна беше захвърлена); и най-накрая, вдигайки очи, се усети, че гледа в едно лице на границата да се разтвори в сълзи.

— Добро утро — осмели се той и младата жена в будката за билети отговори с горчивина:

— Какво му е доброто, това искам да знам — и сега сълзите й потекоха внезапно, кръгли и обилни.

— Хайде, хайде, дете — каза той и тя му хвърли невярващ поглед.

— Вие не сте свещеник — предположи тя. Той отговори малко нерешително:

— Аз съм ангелът Гавриил.

Тя рязко започна да се смее, точно както беше заплакала.

— Единствените ангели наоколо висят по уличните лампи на Коледа. Празнично осветление. Единствено съветът ги люлее за вратовете им.

Той не можеше да бъде спрян.

— Аз съм Гавриил — повтори той, втренчил очи в нея. — Рецитирай.

И за нейно най-голямо учудване: Не мога да повярвам, че правя това, да изливам сърцето си пред някакъв скитник, не ми харесва това, нали разбираш , продавачката на билети започна да говори.

Името й беше Орфая Филипс, на двадесет години, с двама живи родители, зависими от нея, особено сега, когато глупавата й сестра Хайъсинт изгуби работата си като физиотерапевт, „правейки истински глупости“. Името на младия мъж, защото естествено имаше млад мъж, беше Юрая Мозили. Станцията наскоро беше монтирала два нови блестящи асансьора и Орфая и Юрая бяха техните оператори. По време на пиковите часове, когато и двата асансьора работеха, те нямаха много време за разговори, но през останалата част от деня се използваше само единият. Орфая заемаше позиция на мястото за събиране на билети точно до асан-сьорната шахта и Юри успяваше да прекарва доста време долу с нея и да човърка зъбите си със сребърната клечка за зъби, която неговият прапрадядо беше освободил от някакъв старовремски началник на плантация. Това беше истинска любов.

— Но аз се чувствам просто отнесена — изрида Орфая на Джебраил. — Винаги съм била твърде бърза в чувствата.

Един следобед по време на едно затишие тя беше напуснала поста си и се изправи пред него, докато той се облягаше и човъркаше зъби, но виждайки погледа в очите й, остави клечката настрана. От този момент той идваше на работа с пружинираща стъпка; тя също беше на небето, докато всеки ден изчезваше във вътрешностите на земята. Целувките им ставаха по-дълги и страстни. Понякога тя не се отдръпваше, когато звънецът на асансьора звънваше; Юрая трябваше да я блъсне назад с вик: „Успокой се, момиче, обществото“. Юрая имаше професионално отношение към работата си. Той й разказваше за гордостта си от униформата, за задоволството си да бъде на държавна служба, отдавайки живота си на обществото. Тя си мислеше, че звучи с един оттенък надуто и искаше да каже: „Юри, човече, тук си само момче за асансьора“, но усещайки интуитивно, че подобен реализъм няма да бъде посрещнат добре, сдържаше заядливия си език или по-скоро го натикваше в устата му.