Салман Рушди - Сатанински строфи

— Не, няма счупени кости — каза Сисодия на Али. — Чччудо. Той изззлезе ттточно пппред кколата.

Значи се върна — поздрави Али безмълвно Джебраил. — Изглежда, винаги кацаш тук, след като паднеш.

— Значи скоч и сосода — филмовият продуцент се обърна към въпроса за неговите предпочитания. — По хххумо-ристични причини. Мойта пред-предпредпочитана отрова.

— Много мило от ваша страна да върнете Джебраил вкъщи — със закъснение се върна Али към същността. — Трябва да ни позволите да ви предложим питие.

— Разбира се! Разбира се! — Сисодия фактически плесна с ръце. — За мен, за цяцялото хихинди кино днес е изизключителен ден.

— Вероятно не си чувала историята за параноичния шизофреник, който, вярвайки, че е император Наполеон Бонапарт, се съгласил да се подложи на тест с детектора на лъжата? — Алиша Коен, ядяща гладно gefilte риба, размаха една от Блумсовите вилици под носа на дъщеря си. — Въпросът, който му задали, бил: ти Наполеон ли си? И отговорът му, усмихвайки се лукаво: Не. Значи, гледат те машината, която посочва с всичката проницателност на съвременната наука, че лудият лъже.

Отново Блейк, помисли си Али. Тогава попитах: дали силното убеждение, че едно нещо е такова, го прави такова? Той — т.е. Исайя — отговори. Всички поети вярват, че го прави. Във вековете на въображението това твърдо убеждение преместваше планини; но мнозина не са способни на силно убеждение в каквото и да е.

— Слушаш ли ме, момиче? Говоря сериозно. Този джентълмен, когото имаш в кревата си: той не се нуждае от нощното ти ухажване — извинявай, но ще говоря направо, виждайки, че трябва, — а, да бъдем откровени, от стая меки стени в психиатрията.

— Ти би направила това, нали — отвърна на удара Али.

— Би захвърлила ключа. Може би дори би го включила в мрежата. Да изгориш дяволите в мозъка му: странно как нашите предразсъдъци никога не се променят.

— Хмм — преживяше казаното Алиша, приемайки своето най-неопределено и невинно изражение, за да разяри дъщеря си. — Какво ще навреди? Да, може би нисък волтаж, малка доза електричество…

— Това, от което има нужда, е онова, което получава, майко. Подходящо медицинско наблюдение, пълна почивка и нещо, което ти може би си забравила. — Тя внезапно пресъхна, с език, вързан на възел и със съвсем различен нисък глас, втренчена в недокоснатата си салата, изкара последната дума: — Любов.

— Ах, силата на любовта — Алиша потупа ръката (веднага издърпана) на дъщеря си. — Не, не е нещо, което съм забравила, Алилуя. Това е нещо, което ти за пръв път в красивия си живот започваш да учиш. И кого си избираш?

— Тя се върна към атаката си. — Един, който не знае на кой свят е! На който му хлопа дъската! С бръмбари-в-тиквата! Имам предвид, ангели, скъпа. Никога не съм чувала нещо подобно. Мъжете винаги претендират за специални привилегии, но този ги бие всичките.

— Майко… — започна Али, но настроението на Алиша отново се промени и този път, когато проговори, Али не слушаше думите, а болката, която и двете разкриваха и прикриваха, болката на жена, на която историята се е случила по най-жесток начин, която вече е изгубила съпруг и видяла една дъщеря да я предхожда там, за където тя веднъж с незабравим черен хумор спомена (трябва по някаква случайност да е чела спортната страница, за да попадне на израза) като за ранна баня.

— Али, детето ми — каза Алиша Коен, — ще трябва добре да се грижим за теб.

Една от причините Али да забележи паническия ужас по лицето на майка си беше скорошното сблъскване със същото съчетание върху чертите на Джебраил Фаришта. След като Сисодия го върна на грижите й, стана ясно, че Джебраил е бил разтърсен до мозъка на костите си и имаше израз на преследван, уплашен човек с разширени очи, който напълно прониза сърцето й. Той прие факта за психическото си заболяване със смелост, отказвайки да го омаловажава или да го нарича с лъжливо име, но осъзнаването му разбираемо го беше сплашило. Вече не беше (поне засега) кипящият вулгарник, към когото бе изпитала „голямото си увлечение“ и в това ново ранимо превъплъщение той стана за нея по-обичан от всякога. Тя беше обладана от решителност да го върне обратно към нормалността, да издържи, да изчака бурята, да завладее върха. А той беше за момента най-лесният и най-покорният пациент, малко унесен от силните лекарства, давани му от специалистите на болницата „Мозли“, спеше дълги часове и когато беше буден, примирено се подчиняваше на всичките й желания, без недоволно мърморене. В будните си моменти той попълваше за нея празнините в подробностите за болестта си: странните серии от сънища и преди това почти смъртоносното пълно рухване в Индия.