Стивън Рънсиман - История на Първото българско царство

Йоан Никиуски (вж. по-долу) съобщава, че Кубрат е властвувал и над други племена. Явно Стара Велика България е представлявала съюз на всички хуно-българи от степите.

Струва ми ce съвсем ненужно да се отъждествява Органа с Гостун. Това е неубедително и напълно излишно.

Тези проблеми са подробно обсъдени у Златарски . История, 1,1, с 84—96. Накратко обобщени, неговите заключения са следните: I. Родът Дуло няма нищо общо с Атила; П. Утигурите представляват основата на Стара Велика България; Ш. „Уногондури“ е съставна дума — Ούννοι καΐ Βούλγαροι — и не се отнася до отделно племе. Относно I. вж. Приложение III. Относно II, смятам географските му доводи за неопровержими и съм съгласен с неговите изводи, с някои уговорки, посочени по-горе. III. смятам за неубедително.

Златарски ги отъждествява, с което опростява своята история. Но той пренебрегва затрудненията, произтичащи от възрастта на Кубрат и Аспарух.

Ще продължавам да ги наричам за удобство синове на Кубрат.

Златарски . История, I, 1, с 114, отбелязва, че Батбаян основал т. нар. Черна България (на р. Кубан), за която споменава Константин Багренородни. Но явно не само Константин, а и арабските географи от X в. са знаели само за една България в степите — Волжко-Камска България, наричана още с такива противоречащи си имена, като Черна и Бяла България. Вж. Constantine Porphyrogennetus . De Administrando Imperio, pp. 81, 180; Maçoudi . Le? Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan , De Bulgaris. passim. Изглежда обаче, че до разпадането си Стара Велика България е била известна още като Бяла България.

Вж. изворите, посочени в предишната бележка.

Fredegarius Scholasticus , p. 187; В Gesta Dagoberti , p. 411, ad ann. 630 е дадена същата история, без обаче да се споменава името Алциок и без да се говори за оцелели от баварското клане. Златарски (История, I, 1, с 119—20) смята, че името Алциок е измислено, изопачена версия на Алцеко.

Вж. кн. II, гл. 1.

Sancti Demetrii Martyris Acta , p. 1364 ff. Годината на обсадата е приблизителна; знае се, че е започнала между 670 и 675 г.

Paulus Diaconus . Historia Langobardorum, lib. II, p. 87.

Ibid., op. cit., p. 154.

Procopius . De Bello Gothico, pp. 329, 331, 441, 444, 592.

Agathias , p. 367; Theophanes , p. 360.

John of Ephesus (прев. Schönfelder), p. 8; Michel le Syrien , 347.

Michel le Syrien , p. 361; Evagrius, p. 228.

Sancti Demetrii Martyris Acta , p. 1284 ff.

Theophylact Simocatta , pp. 250—60; Theophanes , p. 432 (той нарича аварите „българи“, смесвайки ги с васалите им).

Sancti Demetrii Martyris Acta , p. 1361; Niederle . Slovanské Staroätnosti, Π, ρ. 224. На два пъти след това Солун е бил пред обсада. (S. D. М. Acta, pp. 1336, 1341 ff.).

Theophanes , p. 485.

Вж. Приложение IV.

За това доколко е бил разрушен старият градски живот до известна степен може да се съди по разните списъци на епископите, присъствували на църковните събори. Те са анализирани задълбочено от Дворник (Les Slaves, Byzance et Rome, p. 74 ff). Склонен съм да смятам, че организираното настаняване на гарнизони в градовете от вътрешността вероятно датира от походите на Константин V, но навярно в градове като Адрианопол и Сердик винаги са били поддържани известни отбранителни сили.

Наречени в Sancti Demetrii Martyris Acta φήγες. Описанията на обсадите на Солун дават добра представа за славяните по онова време. Вж. горните бележки.

Установено от Златарски (История, I, 1, с 123 сл., 387 сл.), чиито доводи са убедителни. Допълнителни затруднения създават опитите на историците от Теофан насам да изведат „Ογλος“ от славянското , „ъгъл“ (срв. с гръцкото όγλος). Всъщност думата би могла с еднакъв успех да бъде изведена от agul, „оградено място“.

Вж. у Златарски , цит. място; Theophanes , p. 546—9; Nicephorus , pp. 33—5. Вигу (Eastern Roman Empire, p. 338) смята, че землените насипи в Преслав на Дунава датират от този период. Той вероятно има право.

Пределните години са 643-та и 679-та.

Theophanes, Nicephorus , loc. cit.

Вж. Златарски . История, I, 1, с. 151 сл. Според мен властта на Аспарух на запад е достигнала до Искър едва след войната от 689 г.

По време на войните на Константин V с България (вж. по-долу).