Стивън Рънсиман - История на Първото българско царство

Пограничньш столб между Византией и Болгарией при Симеоне, И.Р.А.И.К., т. III.

Русь и Византия в X веке. Одесса, 1888.

— Староболгарская надпись Омортага, И.Р.А.И.К., т. III. Хвольсон , Д. Известия о хазарах и т.д. ибн-Даста. Петербург, 1869. Шкорпил , К. Бележки за старата българска столица Преслав, И.А.Д.С., т. IV.

Паметници из Българско и Тракия. София, 1888.

Първата българска столица до Абоба. Варна, 1901.

Старобългарски паметници в Добруджа. София, 1918., Шопов , А. Един документ за българската история, С.Н.У.К., кн. II.

© 1930 Стивън Рънсиман

© 1993 Мария Пипева, превод от английски

Steven Runciman

The History of the First Bulgarian Empire, 1930

Сканиране и разпознаване: Борис, 2007

Публикация:

СТИВЪН РЪНСИМАН

ИСТОРИЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

преводач Мария Пипева

редактор Анета Мечева

коректор Людмила Стефанова

художник Гриша Господинов

отпечатано в печатницата при СУ „Св. Кл. Охридски“

ИК „Иван Вазов“ / „Силует“-ООД

София, 1993

ТОВА ИЗДАНИЕ Е РЕАЛИЗИРАНО СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“

The History of the First Bulgarian Empire

G. BELL & SONS Ltd London, 1930

© Steven Runciman

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2382]

Последна редакция: 2007-02-18 11:18:59

Единственият му сериозен недостатък е липсата на карти.

При откриването на оригиналните славянски форми съм разчитал най-вече на преценката на проф. Златарски. В повечето случаи това не представлява затруднение. Например Ιβάτζης явно е бил Ивац за своя народ.

Theophanes , pp. 546—9; Nicephorus , pp. 33—5.

Jordanes , Getica, p. 89.

Joannes Antiochenus , Fragmenta, p. 619.

Marcellinus Cornes . Chronica Minora, pp. 94, 95, 96. Марцелин ги нарича „скити“ през 493 г., но „българи“ през 499 г., а през 502 г. — „Consueta gens Bulgarorum.“ Теофан (с. 222), писал няколко века по-късно, споменава само нападението от 502 г., като го нарича първата поява на българите в историята.

Cassiodorus Senator , p. 160.

Marcellinus Cornes , p. 96; Jordanes. Romana, p. 46, Getica, p. 125; Ennodius , p. 210, 211.

Malalas (p. 402) нарича Виталиановите съюзници πλήθος Οΰννων χαΐ Βουλγάρων; Теофан (с. 247) използува същите думи; Георги Амартол (II, с 141) добавя Γότθων.

Малом (с. 437) ги нарича „хуни“. Теофан (с. 338) ги нарича „българи“, прибавяйки думите και δρούγγου, които и до днес не са намерили задоволително обяснение. Анастасий (II, с. 141) в превода си на Теофан приема „Droggo“ за име на прабългарски владетел, съвладетел на Vulgär.

Theophanes , pp. 339—40.

Procopius . De Bello Gothico, IV, 5, pp. 475 ff. Той ги нарича кутургури и утургури или утигури. Менандър и Агатий ги наричат кутригури и утигури. Единствено Теофан споменава за котраги.

Joannes Malalas , pp. 430—1. Theophanes , p. Теофан я нарича Боарекс. Смята се, че съюзът със савирите се е оказал полезен срещу персите.

Agathias , p. 365. Говорейки за кутригурите, утигурите, ултизурите и вуругундите, Агатий казва: „ΰτοι δε άπαντες κοινή μεν Σκύθαι και Οΰννοι έπωνομάζοντο“.

Prisais . Fragmenta, p. 341.

Joannes Malalas . pp. 431—2; Theophanes . ad ann. 6020, pp. 269—70; John of Ephesus . Historie Ecclesiae, p. 475; Procopius . De Bello Persico.

Procopius , Op. cit., IV, 18—19, p. 550 ff; Menander Protector , p. 3. Прокопий нарича утигурския хан Сандил, а Менандър и Агатий (вж. следв. бел.) — Сандилх. Готите тетраксити изпратили 2000 души на помощ на утигурите.

Agathias , р. 367; Theophanes , pp. 360–1.

Смятам, че днес версията за идентичността на племената, наричани от китайците жуан-жуан, с аварите, е вече общоприета. Вж. Marquait . Streifzüge, p. 43.

Menander Protector , p. 5.

Ibid., p. 55, 87. У Менандър „угури“ и „уйгури“ вероятно е небрежно изписване на „утигури“, макар че от друга страна за всички хунски племена са характерни удивително сходните имена.

Mikkola . Die Chronologie der Türkischen Donaubulgaren, p. 23. Тук е цитирай тюркски надпис, открит от Демезон в Абулгази, в който се разказва историята на Яфет. Marquart . Die Chronologie der Alttürkischen Inschriften, pp. 75—6, просто отъждествява Авитохол с Атила. Това е възможно, но смятам, че библейският произход е по-убедителен. Вж. Приложение III.

Златарски . История, I, 1, с 40—2, отрича, че Ирник и Ернах са една и съща личност. В Приложение III излагам причините си за несъгласие с него.