Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

— Извинен си — отвърна собственикът. — А сега се измитай.

— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.

— Можеш — отвърна собственикът. — Но се съмнявам дали ще получиш някакви отговори.

— Става въпрос за „Летящият лебед“.

— А — рече собственикът, сякаш изведнъж го бе огрял златен лъч от небето. Той заряза размъкнатата си стойка, изпъна рамене и се ухили на Ръсел до уши. Не беше кой знае каква усмивка, тъй като беше съставена предимно от корени на зъби, целите в никотинови петна, но не й липсваше нито топлина, нито въодушевление. — „Летящият лебед“ ли казваш?

— Да, точно така.

— И какво би искал да знаеш?

— Бих искал да знам дали изобщо е съществувала някога.

— Да е съществувала някога ли? — собственикът плъзна таблата върху тезгяха и изпъчи гърди. Не че бяха кой знае какви гърди — такива едни мършави и тесни, а и ризата, която ги покриваше, беше доста лекьосана, но не им липсваше нито гордост, нито самоувереност. — Разбира се, че е съществувала, в момента сте седнали в нея.

— Съм… какво?!

— Това е тя — собственикът се ухили още повече, завъртя глава от едната страна на другата, като показа оскъдни бакенбарди и уши, от които стърчаха забележителни изблици на косми.

— Той — това съм аз — рече той.

— Вие сте кой?

— Невил. Невил, почасовият барман.

— Как пък не! — Ръсел едва не падна от стола. — Вие сте Невил? Искам да кажа… ами не знам какво искам да кажа. Боже мили!

— Радвам се да се запознаем — рече собственикът и му протегна ръка. Ръсел пое мазолестия крайник и го стисна.

— Казвам се Ръсел — представи се той.

— И колко хора ще присъстват на купона ви, господин Ръсел?

— Аз… ъ-ъ… моля?

— Ще желаете ли да наемете стаята на горния етаж? Осигуряваме и костюми.

— Костюми ли?

— За възстановки, разбира се, за каубойски вечери — такива ми ти работи. Американци ще присъстват ли на купона?

— Американци ли?

— Миналата година ни се изсипа цял автобус. Носеха си собствени костюми, но и за това се наложи да ги таксуваме. В брошурата всичко си пише. Ще ви дам една.

— Търсят ви по телефона — обади се русокосата барманка, наведена над тезгяха. Ръсел усещаше аромата на парфюма й. Миришеше на най-чисто блаженство.

— Говоря с този джентълмен — рече собственикът.

— От пивоварната се обаждат — по оня въпрос.

— Мамка му — изруга собственикът. — Извинете ме, сър, ако обичате. Веднага се връщам.

— Да — рече Ръсел. — Чудесно, да. Ами става, да.

Собственикът пак си зае патравата стойка и се потътри с нея.

Ръсел отпи яка глътка от халбата. Това беше невероятно. Първата кръчма, в която бе влязъл. Невероятно! Мигновен успех! А и Невил беше тук и въобще… Вярно, не изглеждаше точно както Ръсел си го бе представял, че изглежда, нито пък кръчмата изглеждаше точно както си трябваше. Но не можеш всичко да очакваш. Колко пъти бе минавал точно покрай тази сграда и да не знае, че това тук бил „Летящият лебед“. Невероятно!

Да ви кажа, това не значеше, че и останалото е истина, но че значеше нещо, значеше.

— Блестящо — рече Ръсел и отпи още един гълток. Примлясна с устни — може би бирата не беше чак пък толкова лошо нещо. Вероятно човек трябваше да придобие постепенно вкус към нея. Следващия път щеше да пробва халба „Лардж“. Не беше много сигурен какво точно е халба „Лардж“, но в „Летящият лебед“ го продаваха. А това тук беше „Летящият лебед“.

— Блестящо! — Ръсел допи халбата си. И щом остави празната чаша на тезгяха, го обзе странно чувство. Не беше задоволство, задето бе изпълнил задачата, която си бе поставил, толкова бързо и успешно. Беше по-различно. Чувство, че ей сегичка ще се изповръща яростно.

— Ох, Божичко! — изгъргори Ръсел, захлупи уста с ръка и се юрна към клозета. Но къде беше тоя клозет? През онази врата хей там. Ръсел припна натам.

Препъна се на прага, намери кабината, влезе вътре, трясна вратата подире си и прехвърли халбата от най-добрата бира от стомаха си в тоалетната чиния. Мале мила, мале мила!

Ръсел охкаше и се давеше, подпрял ръце на колене. Бирата всъщност не беше за него. Само да бе предпочел минералната вода „Перие“! Пределно ясен образ на гола бивша акробатка, танцьорка на пилон и демонстраторка на секс-играчки изпълни ума му, докато стомахът му продължаваше да се празни.

Жестока участ. Но така му се пада.

Ръсел премина през пълния репертоар от техники за повръщане. Много време бе минало, откакто го беше правил, и беше забравил колко е ужасно. Стомашните спазми, изпълнените със сълзи очи, залепналите за гърлото парченца и онези, които ти излизат през носа.