Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

Странно — горе-долу същият процент като онези, дето редовно ходят на църква. А те пък ще ви кажат, че най-интересните хора ще намерите в църквите (и тъй нататък, и прочие).

Ръсел се разтрепери. Всичко това сигурно и без друго си беше загуба на време — може би можеше просто да разпита минувачите, да си вземе един бележник и да им обяснява, че прави проучване. Така щеше да е най-добре.

Обърна се с намерението да се отдалечи. Но тъкмо тогава пак спря и се замисли. Да влезеш в кръчма не беше кой знае какво. Ако излезеше, вмирисан на цигарен дим, това надали имаше значение — в края на деня така и така щеше да пусне дрехите в пералнята. Наистина се държеше като мухльо. Ако Морган разбереше, никога не би останал да чуе историята докрай.

— Добре — рече Ръсел, изпъна рамене и пое дъх толкова дълбоко, колкото се надяваше да го изкара до края на посещението. Към вратата, натискаме дръжката, влизаме.

Ръсел влезе в „Ръцете на зидаря“.

Всъщност вътре си беше доста приятно. Не вонеше чак толкова зле. Цялата мебелировка беше в топли кафяви и зелени оттенъци и меко сияеше на светлината, каквато можете да намерите само в кръчмите. Барът беше с нисък таван, тесен, пред тезгяха бяха наредени няколко високи столчета, а на тях седяха редовните клиенти по обедно време: секретарки от сградите с офиси на Грейт уест роуд, млади тузари с костюми и мобифони. Двойка стари момчета мятаха стрелички, общо взето, по посока на дъска на петна, а в една витрина на стената блещукаха няколко трофея. Съвсем обикновено си беше — онова, което бихте очаквали навсякъде.

Ръсел се приближи до бара. Тузарите го караха да се чувства донякъде изнервен. Той беше по дънки и пуловер, а те — с професионални костюми. Може би трябваше да отиде до простонародния бар.

— Какво ще желаеш, миличък? — барманката улови погледа на Ръсел. При това по най-очарователен начин. Висока, слаба блондинка, от най-любимия му тертип. Със сини очи и голяма чувствена уста, пълна с едри бели зъби.

В ума на Ръсел изникнаха думите "минерална вода „Перие“, но от устата му излезе:

— Халба от най-добрата бира.

— Ей сегинка — барманката се обърна, заметна златни коси, тракна с високи токчета. Ръсел съзря празно столче в края на бара и се качи на него. Защо бе казал това? Халба от най-добрата бира? Че той дори не харесваше най-добрата бира, мразеше най-добрата бира. Но знаеше точно защо го е казал. Истинските мъже не пиеха минерална вода „Перие“. Русокосите барманки харесваха истинските мъже, а Ръсел харесваше русокоси жени.

— Ето — барманката сложи халбата пред него. Той си плати и тя му се усмихна топло. После му подаде рестото и рече:

— Смешна работа — вие пиете бира. Тъкмо си помислих, че най-сетне ми е излязъл късметът.

— Моля? — отвърна Ръсел.

— Тази сутрин в хороскопа ми във вестника пишеше, че любовта можела да ме навести под формата на висок тъмнокос непознат.

— Наистина ли? — тази идея сгря Ръсел.

— Висок тъмнокос непознат, който пие водата на живота.

— Е, и?

— Единствената вода на живота тук е „Перие“ — обясни барманката. — Но ще продължа да се озъртам — знае ли човек, нали така?

— Така си е — рече Ръсел, а тя се обърна да обслужи младежа, току-що влязъл в кръчмата, който търпеливо стоеше до бара и чакаше (и слушаше).

— Какво ще желаеш, миличък?

— Минерална вода „Перие“ — отвърна младежът.

Ръсел зарови лице в шепи.

— Ако си препил, върви си вкъщи и се наспи.

Ръсел изрови лице.

Собственикът го прониза с поглед като кама.

— Влизам аз за половин час отзад и тая руса фльорца ми напива всичките клиенти! Това е последният път, когато вземам на работа бивша акробатка-танцьорка на пилон — демонстраторка на секс-играчки!

Ръсел изстена тихо.

— И да не си посмял да да драйфаш! — изръмжа собственикът.

— Не драйфах — обясни Ръсел. — Това е първата ми халба, току-що влизам.

— Е, все пак внимавай.

— Ще внимавам — обеща Ръсел и собственикът си продължи по пътя.

Ръсел отпи от бирата. Беше пълна отврат. Огледа бара. Всичко си беше толкова нормално. Всичко в Брентфорд си беше толкова нормално. Ръсел се чувстваше сигурен, че то винаги си е било нормално, че винаги щеше да си бъде нормално.

Всъщност никога не бе съществувал златен век, когато местните момци са се били със злите сили и са спасявали света от тази гибел и от онази. Всичко си беше само измислица.

Собственикът го подмина, тътрейки нозе, с табла празни чаши.

— Извинете — рече Ръсел.